Разбира се, ще трябва да започна от „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин, от която съм сред малкото разочаровани – филмът всъщност ми допадна повече, нямаше ги протяжните 200 страници скука, преди да се случи нещо изобщо. „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс е сравнявана с именно тая книга, както е и сред заглавията, за които се говори доста в бранша в последните месеци, също както за другата с „влак“ в името – „Влакът на сираците“. Сравненията с Флин ме караха да бъда предпазлив, но пък отзивите от чужбина бяха добри, та се зачетох бързо в нея, лято е, нищо по-нормално. И бързо установих, че пак съм на скоростното влакче на трилърите, писани по калъп, с отчетлива схема, дозирани емоции и стил, което се заучава из разните му там популярни курсове по творческо писане.
Не разбирам довода колко хубаво е, че главната героиня Рейчъл е алкохоличка, поела по стръмното надолу. Целият сюжет се гради на факта, че в паметта ѝ зеят петна, а това, съгласете се, е доволно експлоатирана тема и в литературата, и в кино индустрията. Та тази Рейчъл всеки ден се вози във влака, зяпа през прозореца (дори не ѝ хрумва да чете, нещо необяснимо за мен, но това е друга тема :)) и неизбежно пред очите ѝ се нижат отрязъци от живота на хората, чиито къщи са край линията. Вниманието ѝ често е върху едно конкретно семейство, което тя идеализира във фантазиите си, като скоро разбираме, че през няколко къщи е нейният някогашен дом, където бившият ѝ мъж живее с друга жена и тяхното дете. Паула Хоукинс протяжно бавно ни въвежда в живота на Рейчъл – разбит, опустошен и наситен с много алкохол, – докато в един момент не я забърква в криминалната интрига, при която жената от нейното идилично семейство изчезва. Героинята знае нещо, за което никой не подозира – просто защото се е случило точно в момента, в който влакът е преминавал за пореден път покрай къщата. И тя решава да помогне на опечаления ѝ съпруг, което отключва кръг от проблеми.
В един момент авторката мести гледната точка и в главата на бъдещата жертва, връщайки се назад във времето, както и в тази на новата жена на бившия мъж на Рейчъл, няма да ви затрупвам с имена и още подробности, не са и нужни – гласовете и на трите жени звучат идентични, разочаровани от живота, поели по грешен коловоз и намиращи се в опасност. Започва се една пространна въртележка от откъслечни епизоди, бегли разкрития, гоненици между психологически изтормозени хора, която, разбира се, завършва с шеметен обрат и пълно пренареждане на всички карти, разкрити до момента.
„Момичето от влака“ сигурно ще е интересна на филм, но като литература е слаб роман, речникът на Хоукинс е ограничен и според мен не личи особен талант в писането ѝ, просто е научила добре правилата за създаване на грамотна фабула и спускане на информация за читателя на час по лъжичка, както и не мога да не мисля, че първоначалният ръкопис все пак е редактиран здраво, за да стане поне читаем. А фактът, че книгата е такъв хит… е, не е изненада, все пак спрямо сивите нюанси това си е класика в стилово отношение, но издиша силно дори спрямо Джилиан Флин, която поне определено може да пише.
Да, има си леки книги за удоволствие, но поне очаквам някакво литературно ниво от тях, което да облича в приятни одеяния скелета на действието. Сега имаме само кълчещи се кокали с малко месце по тях. И без съмнение приключвам за дълго с този тип трилъри, не се харесваме с тях и няма смисъл да се занимаваме един с друг.
Ревюта за книгата видях в Goodreads: положително на Ваня Проданова и отрицателно на Любов Петрова.
От същия жанр
