След „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин бях по-скоро разочарован и нямах намерение да чета някой от нароилите се безбройни следовници на успеха ѝ. По-късно все пак дадох шанс на „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс и пак ударих на камък, че и по-лош. Но читателското ми упорство не знае граници и затова „Момичето преди“ се оказа при мен – бяхме обсъждали книгата и при нас, така че имах някакво предварително очакване, че я бива, пък и ми допадна идеята за чиста къща, в която се случват мръсни неща.
Завръзката е около високотехнологична, изчистена до болка от всичко излишно къща, правото за обитаване на която минава само през задължение да спазваш безброй правила. Архитектът и собственик Едуард Монгфорд (що да не е Едуард, ако се сещате за какво говоря) е мрачен богаташ, който е загубил жена си и детето си и се е отдал на това да твори минималистични проекти. Все пак мъжкото в него зове и той се впуска само в строго контролирани от него отношения с обитателките, които одобрява да заживеят в неговия архитектурен шедьовър. Дж. П. Дилейни (псевдоним на популярен автор) проследява успоредно как две жени – Ема и Джейн, последователно заживяват в къщата в различно време, и как и двете попадат под доминиращото влияние на Едуард и се подчиняват на сексуалните му желания (още една камбанка зазвънява, нали?). И двете обаче усещат, че около къщата не всичко е ясно и започват да ровят. Ема търси истината за смъртта на съпругата на Едуард, Джейн разследва смъртта на Ема.
Страничните линии са важни – в едната Ема се възстановява от травмата от нападение в собствения ѝ дом и се опитва да реши иска ли да бъде с мъжа до себе си, или да се отдаде на привличането си към Едуард; в другата Джейм се бори с болката да изгуби дете при раждането му. И двете са уязвими, и двете носят тайни, които се сблъскват с тайните на мъжа, който нахлува в живота им и започва да им налага своите маниакални правила.
Къси глави, бърза смяна на гледната точка, обширни бели пространства, точно както в къщата, която двете жени обитават в различно време. Минимализъм навсякъде около тях, пълен ред и строго контролирани условия на живот. И възможността в името на къщата да се принасят жертви – Дж. П. Дилейни изгражда интригуващ сюжет, който налага да бъде следван бързо и ударно, без забавяне.
Истината – тя започва да прозира към края, когато внезапно една добре съградена история, около която читателят неминуемо е увил съчувствието си, рухва и го оставя без опора. И започва да се разплита кълбо. В него има пробойни, като внезапните технологични умения на едно от действащите лица (не мога нищичко повече да издам, разбира се), както и изхвърлянето на полицията от уравнението към края на книгата, сякаш просто не е имало място за проследяване на още една подозрителна смърт на същото място и по същия начин. Но тези романи си имат правила и Дилейни трябва да ги спази.
Хареса ми кое е „момичето преди“, топло ми стана на тези последни страници, останах дълбоко безразличен към емоционалните терзания на богаташа, който иска подчинение вън и извън леглото – но аз и не съм таргетът на тази книга със сигурност. „Момичето преди„ е написана по доказала се рецепта, но и не претендира за повече – чете се бързо и леко, държи вниманието, развръзката е изненадваща, а оформлението и успоредното развитие с покриващите се реплики имат важна роля във въздействието.
От същия автор
От същия жанр
