След „Дракула“ на Брам Стокър, която от миналата година се радва на постоянен читателски интерес (а около Хелоуин имаше и страхотен пик), видях колко смисъл има да се правят класически романи в достойно оформление – с въвеждащи предговори, с подробни бележки и разяснения. Тази възможност до голяма степен се дължи, че се „намерихме“ със Слави Ганев, истински ерудит в областта на готическата литература, ненаситен читател и всеотдаен преводач – с Благой Иванов не можем да сме му по-благодарни за всичко, което направи и за „Дракула“, и за неизлизалата досега на български класика „Монахът“ на Матю Грегъри Луис. Със сигурност не съм аз човекът, който може да опише в пълнота колко важен е този роман за световната литература, колко направления тръгват от него и колко велики автори се вдъхновяват от тази книга (ще спомена само Байрон, дьо Сад, Лъвкрафт, Кинг и По), но пък в началото на книгата има подробен увод, който описва подробно всички това. Също примерно може да видите статията „Как „Монахът“ създаде съвременната проза?“, която е пределно изчерпателна.
Ясно е, че няма как темата на „Монахът“ да не е по моя вкус. Главният герой, Амброзио, е всичко, което ненавиждам в лицемерето на църквата – човек с нулев социален опит, живял винаги затворен зад стените на манастира и пленен в неестествения ритъм на живот в него, който си позволява и се чувства призван дори да наставлява нормалните хора, да ги критикува и заплашва с обичайните вечни мъки в ада. И преди два века, и сега това се приема все още за нормално, но какво да се прави, автоматичното вменяване на морална извисеност на такива индивиди е сред дефектите на човешкото мислене. Амброзио е нещо като религиозна „звезда“ в Мадрид – всички са впечатлени от красноречието му и от неговите проповеди, както и от абсолютната му отдаденост на религиозните догми, на отстранението му от всичко светско, от невъзможността каквато и да е изкушение да му повлияе. И точно тук Матю Грегъри Луис (докато пише романа, е едва деветнайсетгодишен, не забравяйте) залага скандалните устои на своята творба – точно този съвършен монах се оказва податлив, оказва се слаб. И поема по пътя към падението – стъпка по стъпка, неусетно, се оказва под властта на красива жена, а сетне и се влюбва в невинна девица, която разбужда всички страсти в него. Луис описва това падение, съчетавайки го с други сюжетни линии, посветени на сложни и объркани любовни връзки, които преминават през ужасни изпитания, преди да се сбъднат… или да завършат трагично. В „Монахът“ драмата не стихва и за миг, животът на европейците в края на XVIII век е низ от приключения – сблъсъци с разбойници, с коварни спътници, с притворни монаси и монахини, с агресивни и буйни благородници, които не се свенят да използват властта си в своя угода. Романът показва целия калейдоскоп на това смутно време, разпънато между средновековната тъма и просветляването на хуманизма и Новото време.
Амброзио е съвършено безукорен, пък и човек, прекарал целия си живот между стените на обителта, не би могъл да съгреши, дори да поиска. Сега обаче, когато поради задълженията на поста си понякога трябва да се появява сред света, среща съблазните му и тепърва ще бъде длъжен да покаже непоклатимостта на своите добродетели. Изпитанието е голямо, а той е в онзи период от живота, когато изкушенията са най-могъщи, властни, френетични. Всеизвестната му слава го прави свидна жертва за изкушението, че е чужд за света, ще прибави още омая към съблазните на удоволствието и дори дарованията, дадени му от природата, ще водят към падението, улеснявайки пътя до тази цел. Едва ли много биха излезли победители от толкова жестока схватка.
– Ех, Амброзио със сигурност ще е един от малкото.
– За това нямам и съмнение. При всяко положение той е изключение за човешкия род и опитите на завистта да петни името му ще останат напразни.
В романа си Луис вплита много популярни по времето му легенди и балади, като сред тях се отличава тази за „Кървавата монахиня“ (пълният текст на която е публикуван в приложенията, редом с извадки от кореспонденцията на Матю Луис и стихове за него от Байрон), която той интерпретира като част от сюжета, когато един от героите му се опитва да спаси любимата си от плен, но вместо това се оказва преследван от отмъстителен призрак. Тези странични линии показват мисленето на хората от тоя период, без да изпадат в романтизация, дори напротив – Луис е жлъчно-ироничен не само към религията и нейните апологети. Той описва с наслада сложните пътища на любовта в тая епоха, рисковете, на които се подлагат мъжете, за да се докопат до благоволението на дамите на сърцата си, и техните увъртания и задръжки, за да им попречат. „Монахът“ е една шарада от сблъсъци на страсти и морални ограничения – и винаги първите печелят. Докато не пламват искри и насилието не се развихря, защото властта на църквата над тълпата е нещо крехко, когато моралният ѝ авторитет е не просто поставен под въпрос, а стъпкан.
Страхът пронизваше въображението му, когато си представяше задгробния живот. Не можеше да се направи, че не разбира с какво основание се бои от възмездието на небесата. В този лабиринт, изтъкан от ужаси, с удоволствие би се скрил в мрака на атеизма, с удоволствие би отрекъл безсмъртието на душата, да убеди сам себе си, че щом затвори очи, те никога повече не ще се отворят, че същият миг ще погуби и тялото, и душата му, но не можеше да го направи. Да допусне, че през цялото време е бил сляп за заблудата на своята вяра, не подхождаше на обширните му познания, на острия и трезв ум. Беше сигурен в съществуването на Бог и не можеше да промени това. Някога утешение за него, всички тези истини сега му се проясняваха напълно, но само за да го хвърлят в отчаяние. Заедно със силата на убеждението, те разбиваха всичките му плахи надежди да избегне наказанието, а могъщият им блясък разпръсна измамната мъгла на философията.
Определено въздействието на романа произтича от неговия край, който е в толкова рязък противовес на неговото начало, че сякаш е друго произведение – но плавната деволюция на Амброзио прави не само възможно случващото се, но и неизбежно. Разбира се, няма да ви разкрия какво се случва, но ще призная, че препрочетох няколко пъти последната пета глава от трета книга. Тя сама по себе си е събирателна на идеите на Луис и догаждам само лудешкия блясък в очите му, докато е писал тия страници. Все пак не бива да се забравя, че този роман е и форма на бунт към времето му и условностите – това е крясък на свободолюбие и ненавист към всички ограничения. В наши дни тази тема е обследвана в безброй творби, но „Монахът“ се появява във време, което е благодатно към различното – и не са случайни нито жестоките скандали около излизането на романа, нито огромният му успех сред читателите, многото издания и превеждането на цял куп езици.
Днес, цели два века по-късно, „Монахът“ излиза най-сетне и на български със задължителните за творба от тая величина твърда корица и качествена хартия. Освен на преводача Слави Ганев за чутовния му труд, държа да благодаря и на Радостина Горанова, която му помагаше с превода на стиховете, на Ива Колева за солидната редакция и корекция, и далеч не на последно място на Христо Чуков за внушителната корица. С Благой знаем, че с такъв отдаден екип книгата ще има добра съдба. И сме горди, че в „Deja Book“ можем да издаваме книги с приносно значение за литературата у нас.
От същия жанр
