Оказва се, че реалността е по-важна, отколкото си мислехме.
Куп книги си чакат за ревю, но не мога да спра да мисля за „Морето на спокойствието“ и просто трябва да напиша още сега този текст. Емили Сейнт Джон Мандел е сред най-отличителните писатели на нашето време, тя умее да пише в един особен, леко отстранен емоционално стил, който обаче ненатрапчиво ти влиза под кожата и те води все напред. Така се случи със „Станция Единайсет“, една от най-чудатите постапокалиптични книги, които съм чел, така се случи и със „Стъкленият хотел“, онзи минорен роман за човешката алчност и крехкост, прикривана зад арогантно усещане за всемогъщество. „Морето на спокойствието“ за мен е най-добрата от трите, по своя замисъл се родее и с „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл, и с „Облакът Кукуландия“ на Антъни Доер – една възхитителна плетеница от времена, пронизвани от идея, образ, книга. Едно своеобразно прераждане на човешкия дух в различни епохи, обединен от вечното търсене на мистериозното и чудатото – и едновременно свидетелство за устойчивостта на човека при всички обстоятелства (което вече ни връща и към основната тема в „Станция Единайсет“). И всичко това – предадено с уверения превод на Богдан Русев и гарнирано с изключителната корица на Иван Домузчиев, пред която десетките издания на други езици лунно бледнеят, както сами виждате от примерите.
В няколко разпръснати глави Мандел ни среща със своите герои, свързани през вековете от един чудат миг на преплитане, сред който прозвучава красива мелодия от цигулка и се чуват звуци от бъдещето. Първата среща е с Едуин, британски благородник, чието име е утежнено с още цели двама светци, който е „джентълмен, посветен на свободното време до мозъка на костите си“ и като цяло е „способен на действие, но е склонен към бездействие“. След крамола със семейството си той е запратен в Канада, където добре осигуреното му изгнаничество го запраща сред малък остров, където „цивилизацията е едва щрихована“ и където преживява този чудат миг, около който се върти цялата книга, и среща мистериозен свещеник, който твърди, че е дошъл отдалеч. Но Едуин и за миг не може да си представи колко точно далеч.
Стъпка напред и срещаме отново Винсънт, трагичната героиня от „Стъкленият хотел“, като Мандел умело припомня събитията от нея, така че този роман да е достатъчно самостоен. В тази част се проследява собствената среща на Винсънт с невъзможното, докато е още дете, и как по-късно брат ѝ вплита този мотив в своето творчество. Две стъпки – два века всъщност – напред и отиваме вече в бъдещето, където млада писателка от Втората лунна колония (наричана по-късно Нощния град, защото имитацията на небе в крайна сметка угасва и не е поправена), Олив Луелин, е на изтощителна промоционална обиколка за книгата си на Земята. През нейните очи зърваме моменти от бъдещето, включително вълнуващата идея за далечни колонии при Алфа Кентавър (имам усещането, че в бъдеща творба на Мандел действието ще иде там), а тук вече устойчиво се появява друг от главните герои, който за почуда на Олив носи името на герой от книгата ѝ, за което тя е сигурна, че сама е измислила. Загадка за читателя няма – следващата глава е от още два века напред в бъдещето, откъдето този герой идва, сам той расте в Нощния град, а по случайност се оказва част от противоречиво научно изследване, което проучва възможно доказателство, че човечеството живее в симулация. Възможност, която доста мъдро според мен Мандел отсъжда, че би предизвикала не паника, а по-скоро „крайно униние“ у хората. Всичко в книгата е всъщност свързано с това изследване, поради което и няма да кажа нито дума повече за събитията в тази част на романа.
Защото макар „Морето на спокойствието“ да е очевидно роман за пътуване във времето, при това сглобен фино и красиво, за да се оплита сам в себе си и да се самопоражда като особен вид уроборос, той е роман за човешкото. Отчасти може да се нарече пандемичен роман, тази тема е устойчива в протежението му, но само доколкото да покрие идеята на Мандел, че „като биологичен вид изпитваме желание да вярваме, че живеем на финала на историята“, което тя отчита като чисто нарцистичен инстинкт. Тя няма интерес да гради плътно и последователно повествование – например маркира петгодишното ключово обучение на един от героите буквално в един абзац, вместо това умело разхвърля парчета, които се напасват като парчета от пъзел в протежение на романа. И точно както в горепосочените книги на Мичъл и Доер изгражда една красива фантазия, която притежава солидна вътрешна структура, която се опира повече на емоции, не на факти. Това е роман за човещината навсякъде, за спокойната мелодия, която може да прониже времето, ако има кой да я чуе, за съзряването и постигането на мъдрост, за промяната в света около нас и непромяната вътре в нас. И нищо не сумира общия тон на книгата от думите на самата Мандел в края: „В последно време мислех много за времето и движението, за неподвижността сред безкрайния устрем“.
И ми се струва, че в първия ден на новата година това е най-доброто, което можем да направим.
От същия автор
От същите жанрове
