И защото за всеки мъж настъпваше моментът, когато заобикаляше някой нос, и пред него се пристираше новата част от живота му – напред, в открито море, и тогава една жена, жената, бе може би единствената причина да погледне назад. Единственото възможно изкушение.
Скръбна книга е „Морската карта“, книга-болка. Един от по-старите романи на Артуро Перес-Реверте излезе в ново издание, за да покаже различно лице на автора, свързван обичайному с вихрени приключенски романи. Този има нужните съставки за такъв – потънал преди два века и половина кораб с енигматичен товар (разбирай съкровище), наранен мрачен моряк, който се влюбва до полуда в мистериозна красавица, бореща се с коварни врагове, за да стигне първа до „своя“ тайнствен кораб. И на пръв поглед сюжетът предлага достатъчно за търсещия приключения, битки, сблъсъци между доброто и злото, размахани юмруци и оръжия, неочавани открития и обрати. Но много повече е тъгата и мъката, желанието и тръпката, отчаянието и примирението. Роман за един мъж и невъзможната любов и към морето, и към една жена. И не е сигурно кое крие по-коварни глъбини.
Мануел Кой е болезнено влюбен в морето моряк, който би се чувствал по-добре на палубата на дървен кораб преди няколко века, не на борда на модерните търговски или круизни кораби, които просто откарват товар от точка А до точка Б. Той смъртно ненавижда сушата и се чувства жив само далеч от нея. И точно затова приема като възможно най-жестокото наказание отнемането на правоспособността му след инцидент по време на плаване. Сега е корабокрушенец на сушата – и сред всички хора е самотен като никой друг. Парите свършват, надежда няма. Докато на един търг за ценности, свързани с морето, не вижда красива жена, която води ожесточено наддаване с опасен на вид мъж. Скоро Кой се оказва привлечен в нейния водовъртеж. И се оказва част от сбъдването на чужда мечта, която може да му струва всичко.
Въпреки впечатлението, което създаваше, Кой не беше песимист. За да бъдеш песимист, трябва да си изгубил вярата в човека, а той си беше роден обезверен. Той просто приемаше света на сушата като нестабилен, жалък и неизбежен спектакъл и единственото му желание беше да стои по-настрана, за да сведе щетите до минимум.
Танхер Сото е енигматична красавица с мистериозно минало, сериозна, неустрашима и готова да поеме всеки риск, за да постигне своето. Тя има една цел – потъналия след битка с корсари йезуитски кораб „Деи Глория“, от който оцелява само едно момче, което скоро също изчезва без следа. Мистерията около този кораб е тясно свързана с важни събития от испанската история, а Реверте с присъщата си разточителност описва подробно събирането на всяко парченце от мозайката. И ако в „Добри мъже“ той прави това смело изправен пред читателя, малко самодоволен и нагъл в изключителната си ерудираност, тук поне се прикрива зад своя разказвач, когото въвежда и като герой към края на книгата (напълно излишно според мен, между другото). Сладострастен е думата, с която може да се опише начинът, по който авторът разкрива малко по малко загадката, по чиито следи вървят двамата герои, докато танцуват и своето собствено танго на взаимното привличане.
Мислеше, че никой никога няма да успее да начертае морска карта, която да позволи на мъжете да намерят пътя през душата на една жена.
Проблем на романа за мен е недорисуваният женски образ. Разбирам чара на мистерията, на архетипността на студената, недостижима жена, която може и да дари тялото си на някой мъж, но няма да даде никому душата си. Но на ниво достоверност нещо липсва, защото още в началото Танхер спечели брутален търг срещу истински богаташ, а сетне продължи да пръска пари с пълни шепи до края на книгата, където едва-що се спомена известно пресъхване на финансовия поток, без да има и най-малко указание откъде се е пръкнало това имане и изобщо какво има в миналото на тази амазонка. Една снимка на пълно щастие. И толкова. И само едно голо настояще и непресъхваща, смазваща, убийствена амбиция. Тя е всяка непревземаема крепост, всеки непотопяем кораб, всяка недостижима суша – всичко, което събужда страстта у мъжа и всичко, което я загася. И затова не мога да приема лесния и претупан край, който Реверте е избрал.
Но истинската история в тази книга е за любовта към морето. За мъжа, който няма къде да намери място за себе си на сушата. Който е изпуснал времето си. И намира покой само далеч сред вълните, и може да се примири само с епизодичните пристанища, където се случват ония колоритни истории, които после се разказват и доукрасяват с години. За мен Реверте е написал „Морската карта“, за да изрази тая вечна нега, която най-добре описва Мелвил с думите „Терзае ме неутолим порив към далечното. Обичам да бродя из непристъпни морета…“. И точно тук мога да препоръчам и често споменавания в романа „Моби Дик“, и опуса на Карстен Йенсен „Ние, удавниците“.
