Едно нещо научих от Тери Пратчет – създай си свят, насели го обилно с каквото ти хрумне и после пиши по една книга за всяко създание, което си сънувал. А ако можеш и да правиш книгите убийствено смешни, значи всичко е наред. Или не е. Ако не си Пратчет, не е.
Сигурно съм двестамилионният почитател на историите от Света на диска, но пак ще пиша по темата, безмилостен съм за това. Един добър приятел бе така любезен да ми подари „Морт“ и сега е момента да му БЛАГОДАРЯ… хммм, май не биваше с гласа на Смърт… няма значение. Всъщност, щом Смърт е намесен, едва ли нещо вече има значение…
Та, накратко, книгата е Великолепна.
А сега надълго. Мисля, че Пратчет включва персонажа Смърт още в някое от първите произведения от поредицата, но като един обикновен фен без излишни вманиачавания не мога да посоча точна книга и страница, където за първи път се появяват ГЛАВНИТЕ БУКВИ на гласа му. Хубаво е да се напише отделен роман за Смърт. А какво ще кажете за цяла книга за чиракът му(?!).
Изумително, но Пратчет и с това се е справил. Ето и историята. Нескопосаният младеж Морт е взет за чирак на Мрачния жътвар. Той „заживява“(там няма време, а глаголът „заживява“ изразява по моему една темпорална линейност, ама нейсе) в черната му къща, заедно с тайнствения прислужник Албърт, своенравната осиновена дъщеря на Смърт – Исабел, и естествено Бинки, конят на Онзи с косата. Всъщност Морт заживява основно с Бинки. И с отпадъците от храносмилателната му система по-точно.
Та, Смърт започва да учи Морт на занаята си, което е описано достатъчно детайлно и забавно. Бъркотията започва, когато Жътварят решава да опита земните удоволствия и се отдава на алкохол, хазарт и прочие, докато не намира щастието си като… готвач в кръчма за бързо хранене/сбиване. През това време Морт спасява живота на една принцеса… по-точно отказва да й го вземе (живота, де), откъдето реалността се раздвоява, магията започва да вилнее (че в кой ли роман не е вилняла) и настава хаос. Албърт се оказва велик магьосник (чиято статуя е редовно препикавана в Невидимия университет), Исабел се влюбва в Морт, който… хммм… проявява шизофренични отклонения и се взима насериозно за Смърт. Забавното е, че и Вселената го приема за Него. Накрая има битка между двама Смърт-и, намесен е един некадърен магьосник (по случайност не е Ринсуинд), принцесата става кралица, а едни самопишещи се книги се изпълват с хубави страници… А, и излиза, че Морт е бащата на внучката на Смърт – Сюзън.
Както казах, романът е великолепен, а очарованието му е точно в малките засукани фрази на Пратчет, които са абсолютно непредаваеми в някоя друга художествена форма, дори и във филм с милионен бюджет. Пример: „Досега не събра смелост да опита овесената каша на Албърт, която водеше свой живот в дълбините на тенджерата и разяждаше лъжиците“(стр. 116).
Имам си мечта един ден да имам красив рафт с всички книги с историите от Диска. В цялата им помпозна шарения, която издателство „Вузев“ запазват със завидно упорство, за което ги поздравявам. И това ще се случи.
Как? Лесно. С магия. И инат.
