Досега не бях чел книга на Анри Троая, макар че има негови в библиотеката на нашите – както навярно във всяка библиотека от едно време, плодотворен писател е със знакови и любими на мнозина биографии. Затова и когато видях „Московецът“ с наистина стилната си корица, не се поколебах да я поръчам веднага, още повече че роман за Наполеоновата експедиция в Русия винаги може да привлече внимание.
Във фокуса на историята е френският благородник Арман, чието детство е преминало в Москва при руска фамилия със синя кръв, след като баща му е избягал от революцията. Говорещ свободно и двата езика, той се чувства много добре сред руското висше общество, което се прекланя пред френската култура – както знае всеки, чел класически руски творби. Само че това се променя бързо, когато армията на Наполеон нахлува в империята и поема към Москва. Точно в този момент Троая ни въвежда в живота на своите герои – сред слуховете и нагнетяващия се страх, сред изтеглящите се жители и все пак мъждукащата надежда, че французите ще бъдат спрени. Арман се оказва отхвърлен от приятелите си, но поне в семейството, което го е гледало като син – и нещо повече дори – среща разбиране. Предстоящата френска окупация ще промени всичко за него – слабият му характер ще го увлече по течението, свързано с трупа актьори и основно една красива актриса, която му завърта главата, а окупаторите очакват от него помощ за своите дела. До момента, в който Москва гори, а френската армия се оттегля – Арман тръгва с нея, но това е само началото на неговите тегоби, които тепърва ще се множат.
Написана в разточителен стил, мудна като доста от романите от периода, с високопарните разговори на висшето общество и страстните диалози, издаващи пламенни вътрешни терзания, „Московецът“ е роман за липсата на принадлежност, за невъзможността на един човек да си намери място в точно този свят, който изисква от него да бъде едновременно двама души – патриот руснак и пламенен поддържник на френската революция. Арман няма закалката за това, още в началото става ясно, че доминиращият му баща никога не му е дал възможност да развие каквито и да е умения и затова и той така лесно се носи по вятъра по всичките страници на романа. Сърцето му прескача лесно ту тук, ту там, водещо се силно и по физическото привличане, а изборът на Троая за край на книгата в емоционален и физически план беше силно разочароващ, но типичен за трагиката, която този сякаш подражателен на класическите роман търсеше.
За мен е неразбираемо решението на автора да не срещне своя герой с Наполеон, който остана само като диаболична сянка по тези страници, според мен това би придало повече историчност на книгата и би намалило романтичната ѝ окраска – но втората явно е била водеща в авторовия замисъл.
От същия жанр
