Шантавелиада, при това мрачна, би подхождала повече като име на тая книга. Не мога да я позиционирам нийде, още повече че определено нямам вкус към подобна литература, но пък началото и особено адски силният край ми направиха впечатление и заличиха недоумението от някои страници, в които изобщо не разбрах в какви бълнувания се е отнесъл героят на Юрий Андрухович.
„Московиада“ е гротесков роман за един-единствен ден на украински студент, предполагаем поет, който дълбае с наслада раните на разпадащия се комунистически режим, пародирайки всичките му абсурди и кривини. Романът е ръждив нож в незараснали рани, който с наслада се забива в раната, и се завърта, и натиска надолу, чак до костта – а върху нея издълбава своето послание, че този кошмар не бива да бъде сънуван отново.
Описвайки абсурдни, пиянски преживелици, в които не е много ясно кое е действителност и кое фантазия (освен ако не приемем със замах, че всичко е въображаемо и няма смисъл да търсим допирни точки с реалността, освен в чисто символичен план), Андрухович забива и размисли за изкуството, за морала, за света и неговите съставни части, сред които има великолепни попадения. Ето например:
Защото нищо на този свят не е толкова излишно, безсмислено и смешно, колкото добрата поезия, но и нищо на този свят не е така необходимо, значимо и окончателно, като нея…
Разбира се, други части не са толкова възвишени – солидно място е отделено на алкохола и доколко той е просмукал цялата държава:
Тази империя ще загине под ударите на пияниците. Един ден те всички ще излязат на Червения площад, ще поискат бира и ще се втурнат към Кремъл. По тях ще стрелят, но куршумите ще отскачат от спиртосаните им непробиваеми гърди. Пияниците ще пометат всичко.
Видно е, че освен силно антикомунистическа, книгата до голяма степен и антируска, макар че не вярвам авторът да е целял това изрично, но пишейки за този период, неминуемо поставя своего рода равенство между двете. Изливаните чувства на героя стигат до патосни висини:
И в това, уважаеми дами и господа, се състои задачата на задачите, задължително условие за оцеляването на човечеството, и нека върху това съсредоточи своя патос цялата цивилизация на великите съвременни народи – без да се пролее капка кръв, без насилие, само с хуманни парламентарни средства – да се сравни Москва със земята, с изключение може би на няколко църкви и манастири, а на нейно място да се създаде зелен резерват за кислород, светлина и отдих. Едва тогава може да се говори за бъдещето на всички нас на тази планета, майне дамен унд херен! Благодаря за вниманието. (Всеобщи ръкопляскания, всички стават на крака и пеят „Ода на радостта“ от Бетовен, текст Шилер.)
Не мога да сумирам тази книга – наистина имаше места, сред които си личеше огромният талант на Андрухович да пародира по абсурден начин прогнилостта не само на загиналия съветски строй, но и наследилите го образувания, но на други наистина не успявах да следвам шантавото реене на въображението му.
Заинтересувах се от автора, защото научих, че ще бъде почетен гост на „София: Поетики 2013“. Повече за гостуването му – на картинката, а за самия фестивал може да научите при колегите от „Аз чета“.
От същия жанр
