Днес в блога гостува Галена Върбева с ревю за един завладяващ роман, който в новата си инкарнация пак оглави книжарските класации.
Според Робърт Джеймс Уолър, автор на „Мостовете на Медисън”, това е история, писана по действителен случай.
Няколкото страници авторов предговор умело ни разкриват как се е зародила идеята за написването му и как всъщност той е попаднал на личната кореспонденция на Робърт Кинкейд и Франческа Джонсън. Да, всичко звучи напълно правдоподобно, напълно в реда на нещата, и вярвам, че всеки, който се потапя за пръв път в това удивително четиво, ще е твърдо убеден в реалността му. Но всъщност има ли значение дали историята е истинска, след като от всеки ред бликат пареща страст, тежки решения, пламенни терзания и драматични сблъсъци? Има ли значение, след като толкова ярко, а в същото време витално, са пресъздадени и ласката за сетивата, и глътката свеж въздух за фантазиите, и несравнимият послевкус за спомените…
Да, идеята, че четем история, писана по действителен случай, придава едно особено усещане за автентичност. Усещане, което някак естествено се свързва с желанието ни да нахлуем в скритите кътчета на нечие сърце, разголвайки най-съкровените му тайни. Подобно на чувството, предхождащо отварянето на нечий чужд дневник.
Навлизайки по- дълбоко в дебрите на романа, ще усетим атмосферата на дълбоката американска провинция, ще споделим спомените и страховете на главната героиня Франческа, ще вдъхнем ароматите на нейната кухня и ще изтупаме прахоляка от стария фотоапарат на Робърт Кинкейд, с който е обикалял да снима красотите на природата. И въпреки че историята започва в тягостна обстановка сред провинциалното сиво еднообразие, след срещата на двамата – преданата и отегчена от брачния си живот домакиня и скитникът фотограф – сюжетът ще се насити с динамика и чувствена емоционалност.
Тяхното запознанство всъщност започва по обикновен, с нищо не предразполагащ към страст, дори банален начин – Робърт Кинкейд тръгва да търси известните мостове на Медисън, за да ги снима за „Нейшънъл Джиографик”, но по магистралата обърква пътя и случайно се натъква на фермата на Франческа, за да я помоли да го упъти. Започнало като невинно гостоприемство, топъл жест, неприкрита усмивка, спонтанна помощ и последвала благодарност, впоследствие двамата се вкопчват лудо един в друг, докато душите им поемат по „отколешни пътеки и древни пристанища”. Може би за да докажат, че в живота няма нищо „случайно”, че дори в залеза на младостта си могат да изпитат несравнимо щастие и че да останат завинаги в плен на любовта не е само сюжет от приказките. Любовта – онази голямата, осъзнатата, дълбоката и истинска обич, която, както казват, спохождала щастливците само веднъж в живота, но оставяла своя вкус завинаги в потайностите на душата. Няколкото дни и нощи, прекарани заедно, си остават най-красивите и затрогващи мигове, най-пламенните спомени в среднощните им часове и най-честите спътници на техните мечти и копнежи.
Мостовете винаги са свързвали хората. От край време, когато кажем „мост”, го асоциираме с посока, връзка, път, но в тази история мостовете всъщност изиграват една друга емоционално-чувствена роля. А именно най-важната за две души, които, макар и разделени, дори в последния си земен час, са мислели за онази своя паметна среща, отприщила страстта и чувствата им със силата на цунами. Затваряйки последната страница на романа, отново и отново си задаваме въпроса „ Истина ли беше това, или не?” И тогава, вярвам, всеки от нас ще си пожелае да изживее такава страстна обич, колкото и сюреалистично да звучи в нашия забързан до полуда, динамичен и лишен от нежност свят.
От същите жанрове
