Понякога и на мен ми се струва, че няма да проумея тази загадка – как обичат момчетата и братята.
Разбира се, когато заговорим за Маркъс Зюсак, няма как да не заговорим за „Крадецът на книги“. Зюсак се прочу в целия свят със затрогващия роман за премеждията на малката Лизел в Третия райх, чиято драматична история бе разказана от гледната точка на Смъртта. Книгата пожъна огромен успех и у нас – и няма съмнение, че е сред най-търсените заглавия в продължение на години и години. Но когато говорим за новия роман на Зюсак, „Мостът на Клей“, чакан цели единайсет години (ето, Дж. Р. Р. Мартин има още мегдан, няма какво да го хулим), то няма как да не обърнем поглед по-назад в неговото творчество – трилогията за братята Улф, „Аутсайдер“, „Да се биеш с Рубен Улф“ и „Когато кучетата плачат“, която притежава самобитно очарование и за мен има не по-малка стойност – просто тематиката не е толкова продаваема, колкото Втората световна война, затова и остава почти непозната.
И в двете книги основната тема е братската обича – трудна, непонятна, честно изпълнена с неразбираемо насилие и агресия, но силна и нерушима във важните моменти. В този роман братята Дънбар са сред забележителностите на малко австралийско градче – петима дръзки хулигани, които се грижат един за друг, вършат своите момчешки бели, а в къщата им живеят същият брой животни: котка, куче, рибка, папагал и… муле на име Ахил. Защото в тази история поезията на Омир се носи иззад всеки ред, допълнена с прекрасно прокарана линия за гениалното творчество на Микеланджело.
Нужно му е да изпитва болка, толкова голяма, че почти да го убива, защото Матю, ние така си живеем.
Самостоятелни и независими, братята се грижат един за друг, предизвикват се, докарват се един другиму до ръба на възможностите – и всички вярват, че няма да видят повече баща си. До деня, в който той се завръща и ги моли да му помогнат да построи един мост. Всички му отказват – освен Клей, което не изненадва никому. Неговата история и тази на младата жокейка Кери която обича конете повече от всичко, се преплита с тази на майка му и баща му.
Голямата история е започнала далеч преди да се родят тези момчета – и точно нея проследява Зюсак. Защото от една страна, романът е за бащата на братята, неговата първа голяма любов, един гараж, пълен с нейни портрети, и едно смазващо изоставяне, защото животът понякога си е такъв. От друга, е за майката, която идва иззад Желязната завеса, където нейният баща, приличащ малко на Сталин, едновременно я обучава сурово да свири виртуозно на пиано, но всъщност търси начин да ѝ помогне да избяга на Запад. И тя успява – но отива не на Запад, а далеч на юг, в Австралия. Където покрай едно друго пиано среща един счупен мъж. И го лекува – докато самата тя вече има нужда от лечение.
Болестта на майката постепенно надвисва над книгата и я превзема изцяло. Бащата и петимата братя, които не могат да си представят да я загубят. Но това става все по-неизбежно. Загубите са много в тази книга.
Маркъс Зюсак не изневерява на стила си и в този роман – подобно на друг автор, натрупал световна популярност в последните години, шведа Фредрик Бакман, той често използва къси, подредени вертикално изречения, които канализират пряка емоция в читателя. Той умее виртуозно да подхвърля интригуващи сюжетни детайли, които обяснява и запълва със смисъл чак стотици страници по-късно – това превръща „Мостът на Клей“ в причудлив пъзел, запълването на който прави читателя деен участник в историята.
Не знам как ще бъде приета „Мостът на Клей“ от българските читатели – ако са чели само „Крадецът на книги“, трябва да са готови за много по-мащабна и задълбочена история. Ако вече са чели и онази трилогия за братята Улф, ще открият сходните мотиви и ще се насладят на надграждането в творчеството на Зюсак. Който няма как да не бъде отличен като един от по-различните писатели на нашето време.
Текстът бе и публикуван първо в сп. “Дива”.
