Тоталният футбол се свежда винаги до това какво виждаш, а не от нещата зад гърба ти.
Иначе казано, винаги трябва да имаш общ поглед и да следиш топката.
Йохан Кройф е институция и решението да издадем автобиографията му бе сред най-лесните, които съм вземал досега. Защото кой, ако не самият той, може да опише най-добре своя живот, възходите и паденията си, как в него се заражда идеята за Тоталния футбол и как я прилага и като играч, и като треньор в „Аякс“ и в оня славен Дрийм Тийм на „Барселона“ от 90-те. Футболната тематика ми е интересна – миналата година издадохме „Лидерът“ на Алекс Фъргюсън, която е своеобразно продължение на неговата автобиография, а в началото на 2018 г. ще излезе и „How to Watch Football“ на Руут Гулит, друг от големите холандци от близкото минало.
Есенцията на наученото като играч се изразява най-вече в четири неща, които ти трябват – добра трева, чисти съблекални, футболисти, които сами си чистят обувките, и опънати мрежи на вратите.
В „Моят начин. Автобиографията“ Кройф описва в подробности запалването си по футбола и отдаването си на религията „Аякс“. Кройф е изненадващо откровен, примерно още в началото казва: „Нравът ми е комбинация от характерите на родителите ми. Умението да общувам дължа на майка си, а лукавостта – на баща си. А аз определено съм лукав. Винаги търся как да получа предимство, точно както баща ми Манус.“ Началото е особено тежко за него, а той се присъединява към младежката школа на клуба, когато е на 10, години след като стадионът му е станал като роден дом:
Щом пораснах достатъчно да тичам сам навсякъде и да играя футбол на улицата с приятелите си, стадионът на Аякс стана мой втори дом. Ходех там всяка свободна минута и никога не излизах от нас без футболна топка. От петгодишен, когато отидох да помогна на чичо Хенк на стадиона, винаги си носех и футболните обувки. Откъде да знаеш, можеше пък на отбора да липсва човек за контролен мач или за тренировка… Късметът ми често проработваше, макар че повечето пъти ме пускаха само защото им беше жал за мен. Бях торба кокали, приличах на скарида и ме съжаляваха, но това означаваше, че макар и да нямах работа там, макар дори да не бях в младежкия отбор, играех с тима на Аякс още от съвсем малък.
Кройф се спира подробно на първите си треньори, какво е научил от всеки от тях и как те са формирали оня велик тим на „Аякс“, който баща ми например още не пропуска да спомене, като заговорим за голям футбол.
Основата на големия пробив на Аякс беше комбинацията от талант, техника и дисциплина. Както казах, Яни ван дер Веен и Ринус Михелс имаха огромна роля за това. Ван дер Веен ни научи не само да обичаме футбола и клуба, но и да работим върху техниката си по много изчистен начин. Той имаше и усет за триковете на терена, а ние ги усвоихме в играта си за позиция. Научих, че футболът е процес от допускане на грешки, анализирането им, научаването на уроците и отказ от разочарование.
Мачове, мачове и пак мачове – „Ливърпул“, „Реал“, „Милан“ и кой ли не още футболен колос излиза по тези страници срещу „Аякс“ и макар че пътят далеч не е еднопосочно победоносен, то кулминацията идва с вдигането на Купата на европейските шампиони през 1971 г., следват триумфи и през следващите две години – пълна хегемония в Европа за тима на Кройф. Той не влиза в детайли за мачовете, още по-рано в книгата признава, че не помни толкова много от конкретните мачове отвъд крайния резултат. В тази часто от разказа за живота си футболистът се спира относително малко на личния си живот и проблемите в него, но пък отделя внимание как се е научил по трудния начин какво да прави с парите си и как да отстоява своето в преговорите с мениджърите и ръководството.
На върха, Кройф напуска „Аякс“ и отива в „Барселона“. Точните причини според него се коренят в промяна в тренировъчните методи, а и натежава това, че се чувства изолиран от съотборниците си и е пренебрегнат при гласуването за капитан. Не може да се оспори, че егото му си личи от всеки ред в тази книга, далеч не само в този епизод. Престоят му там не може да се нарече бляскав, но е все пак успешен, макар в края данъчни драми да го лишават от адски много пари, което води и до тежък конфликт с новия президент на „Барселона“ Хосеп Луис Нунес.
На национално ниво Кройф търпи повече горчилка, отколкото радост, като постоянните му конфликти с ръководни лица сякаш не стихват изобщо. Премии, спонсори, пътувания – всичко става обект на яростни спорове, а Кройф убедително описва какво точно е отстоявал и защо си е струвало да води тези битки извън терена.
Следва опит за кариера отвъд Океана, в САЩ, където не футболът е най-важен – там Кройф научава социалната отговорност, която звездният му статус налага. Тук се полагат основите на фондация „Кройф“ и нейните толкова важни инициативи. И следва ново връщане в „Аякс“, а сетне играе и във „Фейенорд“, което е плавният преход към треньорската кариера. Кройф е недвусмислен:
Често се говори, че през последните ми три сезона като футболист треньорите са били на скамейката само за шоуто, тъй като аз съм взимал всички решения. Това са пълни глупости. Нещата в най-високото ниво на спорта просто не са такива.
Тук вече Кройф е повече в стихията си – да обясни какво е променил като треньор, а не какво е правил като футболист. Самият той казва, че е останал „по-скоро играч, отколкото треньор“, но не мисля, че сам съзнава колко дълбоко анализира играта. Вижте само каква равносметка прави:
За жалост, трябва да кажа, че тридесет години по-късно почти нищо не се е променило. В елитния футбол се въртят огромни пари, но се допускат едни и същи грешки. Решенията се взимат от членовете на борда, а те нямат никаква представа кое е най-доброто. Изборите се правят след лични разговори и лобиране в заседателните зали и кабинетите на директорите. Резултатите понякога са ужасяващи, но хвърлят на вълците треньора, а истинските виновници, взели решението, се крият зад гърба му. Искам също да отбележа, че за да си успешен треньор, трябва много умело да управляваш хората си и да знаеш кой е точният човек за конкретната задача. Ето защо винаги се изумявам, когато видя, че някой друг, а не мениджърът, взима решения за трансферната политика. Последиците от нанесените вреди може да траят години. Пропиляват се милиони, а треньорите и играчите страдат незаслужено.
По отношение на съблекалнята Кройф и Фъргюсън мислят по абсолютно идентичен начин, а думите са по повод отиването му в „Барселона“ като треньор:
Давах си сметка за това, опитът ми от Аякс ме беше подготвил и затова изложих изискванията си предварително.
Едното от тях беше аз да съм единственият шеф в съблекалнята. Не играчите, не бордът, а аз. Ако бордът искаше да обсъдим нещо, щяхме да се срещнем, но не исках да виждам никой от членовете му в съблекалнята. Исках това да е напълно ясно на Нунес, като знаех, че той не е съгласен. Президенти като него са свикнали всички да правят каквото кажат те, но сега камъните бяха по неговата глава. Никога не установихме кой знае колко топли взаимоотношения и това беше една от причините.
Останалото е история, няма какво да преразказвам добре познатите триумфи, в които дейно участие взима и Стоичков, на когото Кройф отделя обаче само един параграф.
В заключение мога да кажа, че „Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф“ е доста по-суховата от двете книги на Алекс Фъргюсън. Много повече анализиране има на детайли от футболната игра за сметка на знакови мачове и емоциите от тях. Той просто си е такъв. Егото му често по-скоро дразни, доста опак характер е, но все пак споделя немалко и за своето семейство и децата си, особено за кариерата на сина му Жорди като футболист. Може да се каже, че той не съжалява за абсолютно нищо, включително за световното първенство, което пропуска в зенита на силите си си и когато е било възможно Холандия да бъде коронясана като шампион. Причината е лична и за първи път се споменава в тази книга, но няма да задълбавам с жълтини.
Гордея се, че издадохме тази книга с твърда корица, благодаря на Христо Димитров за превода (като го цаних за преводач, му обещах такива книги, и удържах на обещанието си). Заветът на Кройф е жив и играта на големите футболни колоси на нашето време го доказва.
От същите жанрове
