По-рано се случваше да направя някакво обобщение на най-добрите заглавия, които съм чел през годината, но до голяма степен двата мащабни Книговодителя, които правя за пролетния базар и коледния панаир, поеха тази функция. Опитвам се да са пределно изчерпателни както за книгите, които съм чел, така и за тези, които намирам за нужно да бъдат отличени сред безбройните, които заливат книжарниците.
Тази година обаче реших да си направя една равносметка за книгите, които самият аз имах удоволствието да издам под логата на „Сиела“ и „Deja Book“, защото 2017 г. беше първата, в която наистина успях да работя в общи линии методично и целенасочено. През първата ми година в „Сиела“ имаше да се издават твърде много натрупани от по-рано заглавия, през втората вече започнах да влизам в релси, но още правех здрави грешки в селекцията редом с попаденията, но тази година вече пределно добре знаех какво и кога искам да издам – и на около 90% спазих това си намерение, в крайна сметка само две наистина важни за мен книги останаха за догодина – „Еволюция на всичко“ на Мат Ридли и новото издание на „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън, и двете ще излязат през януари-февруари.
Първо мислех да проследя годината по месеци, но сетне прецених, че е по-добре да разпределя книгите в общи линии тематично, така ясно си проличава на какво залагам в своята селекция. Планирам да напиша такава статия и за предстоящите да излязат догодина заглавия, но ще се види – отсега мога да ви кажа само три имена: Кристофър Хичънс, Ричард Докинс, Цветан Тодоров. Да си знаете 🙂
Тук са петдесетина заглавия, в общи линии средно по едно на седмица съм издавал, като реално за по-малко от половината сварих да пиша в Книголандия, не позволявам блогът да бъде доминиран от работата ми и гледам винаги да има поне четири-пет книги от други издателства между тях. Реално за 2017 г. успях да напиша почти 150 ревюта за книги, което май е пределната възможна бройка при моята работна натовареност, тенденцията е по-скоро към спадане, а не към покачване (иначе броячът от края на 2009 г. насам показва почти 1600 текста!), а и съзнавам, че блоговете са вече демоде – те май си бяха такива и преди години, като направих моя, но нейсе. Понякога си играя с мисълта да почна да правя по-големи статии с повече заглавия и да не инвестирам време за всяка книга поотделно, но засега това си е само идея, не планирам реална промяна поне за година напред.
Та, стига общи приказки, личи си, че тая почивка, дето си направих от писане, ме прави бъбрив. Ето какво свърших през тая година с помощта на изключителен екип от хора, сред които искам да отлича Ганка Филиповска, Ива Колева, Катя Найденова и Милена Братованова, които са основните редактори и коректори, на които се облягам и които влагат всичко от себе си, за да бъдат книгите колкото се може по-добри. Отделно са преводачите, художниците, пиарите, страньорите, печатарите, търговците, книжарите (слагам ги по ред на участие в процеса, не като важност)… твърде много имена са, за да ги изброявам, пък и няма как да не изпусна някое, но наистина всяка от книгите надолу се дължи изключително на тяхната тежка работа, безкрайната им отдаденост и усърдие.
Благодаря ви. Вие правите тия чудеса реалност.
Преди всички останали искам да отлича една книга, по която работихме усилено, защото бе най-трудна като изработка – това е „Българите! Забравените постижения“ на автора Делян Момчилов, художника Стен Дамянов и дизайнера Николай Манчев. За нея вече се изписа и изговори много, щастлив съм, че приемът на книгата беше по-добър и от най-смелите ми очаквания – тези 50 българи и българки, които си струва да помним, заслужават това.
Искам да обърна „обичайната“ подредба и да започна с нехудожествените. През 2017 г. издадох доста, основно исторически, но две – при това от български автори – доминират явно. Това са „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ на Вили Лилков и Христо Христов, която бе допечатана няколко пъти, и „Концлагерът „Белене“ 1949–1987″ на Борислав Скочев, която също започна своя път сред читателите много силно. Историята трябва да бъде помнена, дори да е страшна. А близката ни история е точно такава. По-различна гледна точка представя Димитър Иванов в „Противопоставянето. Заговорите срещу Тодор Живков 1956–1989“.
В преводните имах силна есен – „Октомврийската революция“ на Дъглас Бойд излезе за „юбилея“ от началото на руската и световна трагедия, последваха я наскоро „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма“ на сър Алън Уотсън и „Децата на диктаторите“ със съставители Жан-Кристоф Бризар и Клод Кетел. Те бяха предхождани през пролетта от биографичната “Юрий Гагарин. Истината зад легендата“ на Джейми Дорън и Пиърс Байзъни и спорната „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя, която бе едно от последните заглавия, наследени от стария екип на издателството.
Винаги съм искал да се завърна към издаване на популярна наука и най-сетне имах тази възможност – „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман бе премерен риск, който се оказа печеливш – и даде възможност да продължа в тази посока. Много лично беше и решението да издадем знаковата автобиография, която спечели наградата на Gooodreads за най-добър мемоар, на Пол Каланити „И дъхът стана въздух“. Също така вдъхновяваща е и „Ултра здравето“ на Рич Рол, а за спортните фенове имах само една тази година – автобиографията „Моят начин“ на Йохан Кройф. 
Догодина ще наваксам в тази посока с книги за „Ливърпул“, „Манчестър Юнайтед“ и др. Продължих поредицата книги на Рей Бредбъри, които „Сиела“ издава, със сборника с есета „Дзен в изкуството да пишеш“, няма съмнение, че си заслужаваше. Направих си и един експеримент със „Сънища. Тайните на подсъзнанието“ на Роуз Инсера заради отчасти научния ѝ подход.
В българските художествени книги ударих спирачка по разнообразни причини. Издадох твърде малко заглавия от наши автори тази година, догодина ще наваксам. Разбира се, на видно място е страхотната „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ на Алек Попов, толкова чаканото продължение на „Сестри Палавееви в бурята на историята“, за която тепърва ще се говори страшно много – и има защо. През есента надградихме успеха на „Последната територия“ на Момчил Николов с ново издание на емблематичната му „Hash Oil“, ще видим догодина какво ще измисли той 🙂 А първата половина на годината бе оцветена в магия – „Софийски магьосници“ на Мартин Колев надмина всички очаквания, бе допечатана още през лятото и очаквам с нетърпение продължението ѝ, което очаквам да излезе в първите месеци на 2018 г. (Мартине, знам, че четеш това, давай го тоз ръкопис, че ми се отчака чакането, бре! 🙂 )
Успях да извоювам да преиздадем в достоен вид два прекрасни романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених“ и „Германия, мръсна приказка“, както се заканих в ревюто си за тях преди две години. Старото им издание в общо тяло сякаш ги обричаше на забрава и държах да опитаме да променим това – за щастие, читателите оцениха високо това ни решение и нямам съмнение, че Пасков ще остане. Тези книги са важни, дори не мога да опиша достатъчно ясно колко важни. Надявам се скоро да наредя до тях „Аутопсия на една любов“.
И като казах преиздаване – Уилям Уортън! Толкова лично бе за мен този автор да бъде възроден на български, твърде много години лоши негови издания окепазваха възможността да бъде четен и заобичван и от по-младите читатели. „Пилето“ и „Татко“ вече намериха много нови фенове, а, както казах, скоро в твърда корица ще излезе и „Отбой в полунощ“, а през май, ако всичко е наред, ще излезе и неиздаваната досега на български „Ал“, продължението на „Пилето“. Ако този интерес към автора се задържи или увеличи – ще (пре)издадем и други романи на Уортън, обещавам.
Продължих и с друг голям автор – Ъруин Шоу, след „Богат, беден“ и „Просяк, крадец“ бе време за „Младите лъвове“ в солидна твърда корица. Рискувах и с първи том на трилогията „Синовете на Великата мечка“ – „Харка – синът на вожда“ на Лизелоте Велскопф-Хенрих, скоро ще стане ясно дали ще продължим с нея. Със сигурност „Винету 2“ на Карл Май ще се появи през 2018 г.
Да се насочим към художествената литература, където заглавията са най-много, в синхрон с това какво се чете. Фредрик Бакман, разбира се, с цели три книги тази година, макар две от тях – „Сделката на живота ти“ и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ да са разкази, които бяха обогатени с илюстрациите на Дамян Дамянов. 
Третата бе „Бьорнстад“, чието продължение с работно заглавие „Ние срещу вие“ се очаква през март. Много важна и малко рискова за мен беше „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими, но читателите я харесаха и ще продължим с писателката. Драматично-хумористичната „Последната любов на баба Дуня“ на Алина Бронски бе интересен експеримент за мен лично, оказа се повече от успешен.
„Дървото на лъжите“ на Франсис Хардинг беше сигурен ход, в момента е изчерпана дори, мисля, но ще допечатаме, защото със сигурност продължаваме с другите ѝ книги. С логото на „Deja Book“ пък излезе друг роман за по-млади читатели – „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ на Бенджамин Алире Саенц, струваше си да я преследвам толкова години! „Убийството на султана“ на Ахмед Юмит бе поредният хубав и мащабен роман от автора, догодина ще има и още, както и от Беязът Акман, за мен лично бе изненада колко са добри тези турски автори. 
Специално за лятото и за Коледа издадох два романа за романтичните души – „Малката книжарничка край Сена“ на Ребека Рейзин (през май-юни ще излезе и „Антикваритът под Айфеловата кула“) и „Луизиана спасява библиотеката“ на Емили Б. Когбърн.
Изрично искам да отлича и един роман, който е сред висшите литературни пилотажи – „Тъмно, почти нощ“ на Йоанна Батор е спечелила най-важната полска награда за литература – „Нике“, и очаквам да е по книжарниците в първите дни на януари буквално, с малко изпусна коледната суетня, за съжаление.
Няма да забравя и трилърите, на които реших да акцентирам покрай личното ми навлизане в този жанр като читател. На знаково място стои „Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън, кървавият трилър за наследника на Джак Изкормвача, а втората книга на автора – „Лицето на смъртта“, излиза през януари. Две книги от знакови автори също излязоха лятото и срещнаха чудесен прием от феновете си – „Фатална изневяра“ на Джон Лескроарт и „Игра на милиарди“ на Кристофър Райх. Тук мога да ви издам, че през лятото ще излезе и жесток трилър от знаковия британски писател Бен Елтън, който вярвам, че има място на нашия пазар с книгите си. Излезе и последната част от трилогията „Къща от карти“ на Майкъл Добс – „Последното раздаване“, като се надявам скандалите покрай сериала да не откажат читателите от един наистина добър автор.
Фантастиката ми бе откровена дупка тая година, натрупаха се разочарования от предните, нямаше как, не отиват на добре нещата с любимия ми жанр, но какво да се прави. Две книги от Дмитрий Глуховски все пак заслужават да се отличат – ново издание на „Здрач“ и смайващият хумористично-политически сборник „Разкази за родината“. Под логото на „Deja Book“ се появиха и две книги на Джош Малерман – „Червеното пиано“ и „Къщата на езерното дъно“, още две се очакват догодина, страхотен писател е Джош и тепърва (отчасти и заради екранизацията на „Кутия за птици“) ще става все по-известен – Благой Иванов доказа безспорно своя нюх с този автор.
Ще завърша с две книги отново на „Deja Book“ от двата края на годината – през февруари излезе скандалната и преди, и сега „Мемоарите на една лека жена“ на Джон Клилънд, която ме изумява с устойчивите си продажби месец след месец, и, разбира се, книгата, с която завършихме годината – „Български народни приказки„, преразказани от Слави Ганев, търсенето на която надминава и най-смелите ни очаквания – а след „Детски и домашни прииказки“ на Братя Грим тези очаквания си бяха доста смели. Но така е то.
Е, пак изсипах един тон приказки, но си бе страхотна година, достави ми искрено удоволствие да направя своята равносметка за нея. Благодаря на вас, читателите, че осмисляте нашия труд със своя избор всеки ден в книжарниците. Заради вас си струва – и нямайте съмнение, че ние ви чуваме, и издаваме книгите, които искате.
Ще видите през 2018 г. какво съм ви приготвил 🙂
