– Извинете, миналата седмица идвах и питах за работа. Живея тук зад ъгъла и обичам да чета и винаги съм искала да работя в книж…
– Кога можеш да започнеш?
– Понеделник?
– Окей, понеделник в девет.
Няма нищо по-важно от внимателния подбор на сътрудничките.
Да сбъднеш книжна мечта е нещо невероятно – знам го, защото съм сбъднал част от моята и на попрището жизнено в средата се чувствам по-щастлив от когато и да било в живота си. Петра Хартлиб е жена за завиждане – има си собствена книжарница във Виена, любящ съпруг, който работи рамо до рамо с нея, семейство, което живее точно над книжните рафтове, наела е чудесни професионалисти, които се грижат никой читател да не си тръгне разочарован… Всичко е по мед и масло. Но когато зачетете „Моята прекрасна книжарничка“, ще видите една друга картина – на усилен труд, години лишения, трудни решения, живот на кредит и постоянна несигурност. А декември изобщо го изключете от картинката, последният месец в годината е времето, когато се решава успех или провал са предните единайсет.
Всичко за Петра е започнало от един момент, в който импулсивно е направила оферта за малка книжарница – и се е оказала собственичка напълно неочаквано. И следва… това:
Притежаваме значи книжарница. И кога се продават най-много книги? Правилно. По Коледа. А сега сме началото на октомври, така че нищо по-лесно от това да отворим през ноември. Преди това трябва да се свършат няколко дреболии. Например да занесем парите, които първо трябва да вземем назаем, във Виена, да изготвим наемен договор за жилището, да си потърсим банка, която да ни даде кредит срещу удостоверението за спечелен търг, без да задава прекалено много въпроси, да открием детска градина за дъщерята, училище за сина, да вземем разрешително за търговия, да опразним помещението, което е претъпкано с книги, декоративен и опаковъчен материал, да боядисаме стените, да боядисаме черчевето на витрината, да сменим електрическата инсталация, да измислим лого, да изхвърлим линолеума, и, и, и. Както споменах, сега сме едва втората седмица на октомври, така че отваряме на 4 ноември? А, да, преместването във Виена ще го уредим по-късно. И без това още нямаме жилище.
Обичам книги като „Сянката на вятъра“ или „Книжарничката на острова“, дори и да съзнавам, че те създават изкривена представа за книжарския занаят. Тази представа е доста романтична и захарнопамукова, дори и тук-таме да се прокрадват и нотки от реалността – но все пак читателите искаме хубава история, не всичко да е реално до последната буква (освен в романите на Артър Хейли, чел съм, че те са изпипани до съвършенство от гледна точка на детайлите). „Моята прекрасна книжарничка“ е различна от горепосочените, без да ѝ давам някакво предимство, тя просто е реалистична. Изпълнена е с много труд, с много лишения в материален и емоционален смисъл, в сложни решения за отглеждането на децата, за наемането на нови служители, за постоянната несигурност всъщност на печалба ли си, или едва връзваш двата края. Но това е и роман изобщо за книжарския занаят, а Петра разказва прямо и без излишен патос за различните му страни – зарежданията с книги, проблемът с пространството, очакванията на клиентите, битките с Amazon, литературните четения, срещите с писатели, панаирът във Франкфурт, толкова много неща са…
Колкото повече се занимавам, толкова по-странни ми се струват литературните четения. Защо да напуснеш вечер уютното си диванче, за да се оставиш някой да ти чете на глас? Седнал на неудобен стол, под безмилостно осветление и при средно качество на звука. Виното после в повечето случаи е по-лошо от това, което имаш вкъщи. А може и да се каже, че не всички автори умеят да четат добре на глас. Разбира се, човек с часове наред може да слуша Свен Регенер или Рогер Вилемсен дори ако четат дюселдорфския телефонен указател, а естествено, има и писатели, които като истински фен трябва да си видял на живо – това са живите класици, онези, на които си се възхищавал през целия си читателски живот. Но те се броят на пръстите на една ръка.
Направи ми впечатление, че нито за миг Петра не преминава на тъмната страна – не се превръща от страстен читател в целеустремен търговец – да, тя е оправна, разумна и умее да прави компромиси… но когато избира книги, които да поръча, тя е ненаситен книгофил, който иска още, иска повече, иска всички книги 🙂
Представителите на издателствата, които ни посещават два пъти в годината, гледат непрекъснато растящия ни оборот и ни продават книги до припадък. А ние сме лесни жертви. Отново и отново се палим по интересни истории, хубави готварски книги, необикновени теми или красиви издания. При това все забравяме, че книжарницата ни се разпростира само на 40 квадратни метра, и когато няколко седмици по-късно поръчаната стока пристигне, изпадаме в отчаяние, защото не знаем къде да я подредим. Във всяка миша дупка има книги…
На самия мен ми бе леко да чета тази история, дори да не съм работил в книжарница (имал съм онлайн такава и още участвам в нейното продължение като част от голям сайт, което сигурно няма да се хареса на Хартлиб), но съм го мечтал. А с нея имаме един и същ порив, като открием прекрасна книга – да я споделим с целия свят:
Веднъж на няколко години се случва книга, при четенето на която затаявам дъх на първите двайсетина страници, заставям се да чета бавно, да поемам езика, въпреки че ми се иска да погълна всичко наведнъж, за да разбера дали продължава така, както е започнало. Дали обещава наистина това, което съдържа. И ако то се случва, се превръщам в мисионерка, тъй като искам хората, на които държа, както и всички останали, веднага да прочетат тази книга. Веднага. Това са онези моменти в живота, в които съм на сто процента сигурна, че съм си избрала правилната работа, че друга за мен няма и че няма нищо по-важно от това да накарам възможно повече хора да харесат тази история.
Всъщност за мен точно „Моята прекрасна книжарничка“ е такава книга – която искам да споделя с всички. Още като получих първоначалното предложение за нея, без да мога да я прочета на немски, само с един поглед върху корицата и обяснението, че става дума за истинска история… е, бях пленен и я поисках мигновено. След това имах щастието да кандисам Алеко Дянков да я преведе, а Дамян Дамянов да направи своята магия за корицата – и се получи една от ония книги, с които се гордея и които ще тикам в ръцете на хората по панаирите. Защото знам, че това е история за мечти и книжни страсти, ще ме разберете 🙂
Но наистина – не очаквайте някакви драми и страсти на фона на пълните с книги лавици: това го има в други книги. Тук има реалност, която изглежда плашеща, но кое да е самостоятелно начинание е плашещо, особено ако зависи изцяло от теб дали ще успее или ще се провали.
Ако го нямаше този период, нямаше да имаме книжарница, защото през декември печелим нашия доход. Оливер ми го доказа с една проста сметка: през първите единайсет месеца всичко отива за наем, стока, заплати, компютри, социална осигуровка, а това, което постъпва през декември, е всъщност нашата печалба. Така че не се оплаквам от тези седемстотин души, които минават всеки ден през книжарницата. Само понякога си мечтая за един свободен ден, даже и за половин свободен ден през декември.
Но отвъд тази реалност е и емоцията. В Австрия е различно, отколкото в България – Хартлиб може да разчита на помощ по линия на държавата и банките, но я получава щедро и безвъзмездно и от хората около себе си – приятели и познати, които подават ръка в точния момент и ѝ помагат тогава, когато има най-вече нужда. Това са уж студените западняци – не, не са такива. Това са хората на книгите, а по цялата планета това са най-добрите, най-читавите, най-истинските хора. Затова и тази констатация е толкова вярна:
Една книжарница трябва да е пълна, пълна с книги, пълна с хора, пълна с въодушевени сътрудници. С това по-скоро не се печелят много пари, но е хубаво. И в повечето случаи е забавно.
Простете за многото цитати. Неудобно ми се чини да говоря вместо Петра Хартлиб. Тя е седнала и описала скромно, без претенция своя живот, своите години тежка работа, за да има своето кътче щастие – което е пълно с книги. А за мен една нова мечта се роди – да ида във Виена и да вляза в книжарничката на Петра Хартлиб. И ще си я сбъдна. А с авторката ще се запозная скоро – на панаира във Франкфурт през есента. Нямам търпение 🙂
Щастлив съм, че тази книга окрили толкова много хора вече, които писаха или на мен, или в сайтовете си, вижте само: „Аз чета“, „На по книга, две“, „Книжка с мишка“, „Още един блог за книги“… Още писаха Мария Донева, Ваня Хинкова, Патриела Бачева, Илиян Димитров и др.
Книжарницата на Петра Хартлиб:
От същите жанрове
