И друг път съм ти казвал за злото в човешката природа, приятелю. Как дребните лъжи и измъквания, които остават незабелязани, постепенно се натрупват и задушават човека като отровния дим от пожар, в който всички виждат само пламъците.
Логото задължава книгата да е дебела, но и не е никак случайно, че „Мозайка от убийства“ на Антъни Хоровиц е солидна тухла – зад яркочервените корици, които като окраската на калинките крещят „Опасно!“, съжителстват два романа, преплетени едни в друг. Единият е ръкописът, който главната героиня, редакторка в издателство, започва да чете, и за който отрано горчиво предупреждава, че ще разруши живота ѝ. Другият е огледалният образ на този ръкопис – „истинският“ живот, където прототипите на героите от литературната вселена се сблъскват драматично. Едно тяло е полетяло отвисоко, а убиецът може да е, както е редно, всеки.
По принцип не съм фен на криминалните истории, но както с трилърите, може би е време да понаваксам. Никак не очаквах Хоровиц така да ме грабне с банална наглед история за убийства в британската провинция, които биват разнищвани от още по-баналния свръхумен детектив с недосетлив партньор за контраст. Но точно тази история, която се разгръща пред очите на редакторката, чийто живот предстои да се промени, ме грабна и задържа в пределите си – бързо ми стана ясно, че Хоровиц е написал този роман като реверанс към старите майстори – и не, не пародира техните превърнали се в клишета на жанра образи и похвати, а ги поставя с обич на пиедестал.
Атикус Тип, детективът, който в поредица романи става любим на милиони читатели, е поел последния си случай – попаднал е в малко градче, където всички се познават, но и не съвсем. Двама души са мъртви, едното е нещастен случай, другото прямо и категорично убийство, а с методично разглеждане на всички възможности се набелязват подозрения във всички посоки – кандидатите за убийци с мотив и възможност са мнозина. И точно когато всичко предстои да се разкрие, страниците свършват ненадейно…
Редакторката Сюзан Райланд е объркана. Да, тя не обича особено Алан Конуей, създателя на поредицата романи за детектива Атикус Тип, но само продажбите им помагат на издателството да се задържи на повърхността. А тя обича работата си и не иска да променя живота си, макар той да е далеч от обичайно приеманата за успешна формула с брак, деца, куче/котка и всякакви такива. И все пак тя обича писането на Конуей, работила е по всичките му романи и няма търпение да научи какъв край е измислил, кой е убиецът и как точно е извършил престъплението. Но преди да научи това, тя самата трябва да стане детектив и да се втурне да разплита едно общоприето самоубийство, което малко по малко се превръща в показно за перфектно убийство.
И героите от ръкописа един по един напускат страниците и се оказват живи и дишащи, със свои собствени мотиви и интереси, с възможности да са извършили престъплението. А Сюзан съвсем не е Атикус Тип, нито някой друг забележителен разследващ с изумителни дедуктивни способности. Тя е обикновена жена, оплетена в лъжи навсякъде около себе си.
„Мозайка от убийства“, както споменах, е роман, който отдава почит към целия криминален жанр и неговите устойчиви съставки, които поддържат читателския интерес от време оно. Хоровиц е истински майстор, който видимо се забавлява и с вътрешната история, която трябва да спази всички очаквания, и когато я пренася вече разгъната в основното си действие и трябва да задвижи аматьорското разследване на злощастната си героиня. Определено това е роман за протяжните зимни вечери, а независимо от дължината му, ще установите, че се чете бързо и с лекота. И не забравяйте – убиецът не е нито най-явният заподозрян, нито най-невинният – някъде по средата е човекът, когото търсите. И като всеки добър крими автор, Хоровиц скрива истината така, че пътечка от следи води към нея.
И ще ви подскажа, че в този текст има податка към сърцевината на загадката 🙂
