Усещането за духовно единение с някаква безсмъртна, неподвластна на времето същност е също характерна единствено за хората.
За чест на човекоподобните маймуни трябва да се отбележи, че те не са обсебени от теологията и религията.
Името на Вилянур Рамачандран се споменава във всяка книга за мозъка, която съм чел, но особено важно място заемаше в една, по която работих преди няколко месеца – „Огледално докосване“ на лекаря-синестик Джоел Салинас. Той подробно проследяваше на какви тестове го е подложил Рамачандран, за да изследва различните аспекти на синестезията му, и ми направи впечатление колко хитроумни идеи има невроученият. За радост у нас излезе и неговата книга „Мозъкът разкрива“, в която Рамачандран говори не само за откритията си в областта на синестезията и причудливата природа на световъзприемането, но и изобщо за невронауката и нейното развитие в последните десетилетия.
Друга червена нишка е всепроникващото еволюционно гледище. Невъзможно е да се разбере работата на мозъка, без да се разбира неговото развитие… при биологичните системи има едно дълбоко единство между структура, функция и произход. Не можете да постигнете съществен напредък в разбирането на един от тези аспекти, докато не проучите щателно другите два.
Популярност Рамачандран придобива с успешните си лечения на хора с болки във фантомните си крайници. Той изобретява не само огледалните кутии, с които подлъгва мозъка, че човек вижда своята липсваща ръка, но и ред интересни методи, с които хора с ампутации да се преборят с това, че техните умове просто не могат да се откажат от идеята, че нещо го няма. Или както той сам казва с чувство за хумор след първия успех:
Често казвам на колегите си медици, че това е първата в историята на медицината успешна ампутация на фантомен крайник.
Основен акцент в книгата са огледалните неврони, на които той възлага тежката роля да са отговорни за цялата човешка цивилизация. Рамачандран пише: „В тази глава изследвам възможността един особен клас мозъчни клетки, наречени огледални неврони, да са изиграли ключова роля в превръщането ни в единствения вид, който живее чрез своята култура.“
Какво са огледалните неврони – с няколко думи това:
Всеки път, когато наблюдавате друг човек да върши нещо, у вас се активират невроните, които мозъкът ви би използвал, за да извършите същото действие – сякаш вие самите вършите наблюдаваното действие. Ако видите да убождат друг човек с игла, вашите болкови неврони ще се активират, сякаш самите вие сте убодени. Това е изключително интригуващо и повдига някои интересни въпроси. Кое ви спира сляпо да имирате всяко действие, което видите? Или буквално да чувствате чуждата болка.
Той посочва, че точно мутация в тези неврони е позволила на нашите предци да си предават не само знания, но и повече информация за поведението, чувствата, емоциите, изобщо преживяванията на другите – което позволява да се създават извънродови връзки, които пък са в основата на първите надплеменни образувания (за това повече пише Ювал Ноа Харари в “Sapiens. Кратка история на човечеството” и в „Homo deus. Кратка история на бъдещето“, за която ще пиша скоро.)
Аз предполагам, че в мозъка ни е имало генетична промяна, но по ирония тя ни е освободила от влиянието на генетичния фактор, като повишила способността ни да се учим един от друг. Тази уникална способност е освободила мозъка ни от дарвинските окови, позволявайки бързото разпространение на уникални достижения – като изработката на мидени огърлици, употребата на огън, конструирането на сечива и домове и дори измислянето на нови думи. След шест милиарда години еволюция най-накрая настъпило времето на културата, а с нея били посети и семената на цивилизацията. Предимството на тази хипотеза е, че няма нужда да допуска наличиерто на множество отделни, почти едновременни мутации, посредством които да се обясни едновременното възникване на нашите многобройни и разнообразни умствени способности.
Рамачандран е от хората, които се задълбават най-силно в търсенето на съзнанието и как и защо е възникнало то. Стъпките напред в тази област са все повече и се доближаваме до истината, която категорично не съдържа измишльотини като душа или божествена намеса:
Съзнателният Аз не е своего рода „ядро“ или концентрирана същност, възкачена на специален трон посред невронния лабиринт, не е и свойство на целия мозък. Азът, изглежда, се ражда от сравнително малка група мозъчни области, свързани в удивително мощна мрежа. Важно е тези области да бъдат определени, защото това ще стесни обсега на търсенето. В края на краищата знаем, че черният дроб и жлъчката нямат съзнание, има само мозъкът. Сега правим следващата крачка с твърдението, че съзнателни са само някои части на мозъка. А установяването на това кои точно части са съзнателни и какво вършат те е първата крачка към разбирането на съзнанието.
Общото заключение е, че ние сме неделима част от света и от останалите около нас:
Сега с увереност можем да кажем, че мозъкът е необикновено пластична биологична система, която се намира в състояние на динамично равновесие с външния свят. Дори неговите основни връзки биват постоянно обновявани в отговор на променящите се сензорни изисквания. А ако вземем предвид и огледалните неврони, тогава можем да заключим, че вашият мозък също така функционира в синхрон с мозъците на други хора…
Но силата на нашите мозъци съдържа и тяхната слабост – която помага на всякави злостници да живеят век след век в охолство върху чуждото невежество и нужда да вярват по принцип и изобщо:
Но ние сме така свикнали да приписваме мотиви, намерения или вина на поведенията на другите, че често разпростираме социалните си емоции върху неодушевени, несоциални обекти или ситуации. Заслужава си да се отбележи, че това един от основните корени на религията: ние имаме склонността да приписваме на самата природа човешки мотиви, желания и воля, поради което се чувстваме принудени да умоляваме и произнасяме молитви, да се пазарим и търсим причини защо Бог, кармата или някаква друга сила е сметнала за необходимо да ни наказва (поотделно или вкупом) с природни или други бедствия. Този устойчив нагон разкрива до каква степен Азът има потребност да се чувства част от някаква социална среда, с която може да взаимодейства и която е способен да разбира.
Доста спекулативна ми се стори главата за изкуството, определено това е първият учен, който разбърква с пръчка този мравуняк и все пак бе интересно да се прочете логиката на разсъжденията му. Той пише, че иска „…да ви убедя, че познанията ни за човешкото зрение и човешкият мозък вече са достатъчно задълбочени, за да сме способни да правим смислени заключения относно неврологичната основа на изкуството и даже да започнем изграждането на научна теория за естетическото преживяване.“
Рамачандран описва изумителни опити с животни, при които се имитират стимули, които в природата ги карат да правят едно или друго нещо – например точка на върха на клюна на майката, подобна на която, поставена на пръчка, предизвиква аналогична реакция. Но се оказва, че три шарени ивици, които нямат много общо с тази специфична точка, предизвикват дори ултрареакция – това може да обясни нашето отношение към абстрактното изкуство, което понякога вълнува по непонятен начин. Или както сам той казва:
Посредством проба и грешка, интуиция или гений, творци като Пикасо или Хенри Мур са открили еквивалента на пръчката с три ивици за човешкия мозък. Те се възползват от изобразителните примитиви (прости, първоначални елементи – б.пр.) в нашата възприятийна граматика и създават ултранормални стимули, които възбуждат определени зрителни неврони в нашите мозъци по-силно в сравнение с реалистичните произведения. Това е есенцията на абстрактното изкуство.
В „Мозъкът разкрива“ Вилянур Рамачандран изследва толкова много интересни теми в книгата си – еволюцията на мозъците, пластичността на мозъците, синестезията и какво ни казва тя за „нормалните“ мозъци, загадката на аутизма (той отново приписва на проблеми в огледалните неврони и това заболяване), еволюцията на езика, естетиката, изкуствените мозъци и в крайна сметка как сме се развили като вид, благодарение на малко на брой ключови мутации. Щастлив съм заради този „бум“ на научни книги в областта на когнитивистиката – ако едно време имахме само Пинкър и Канеман в общи линии (не че е малко, те са сред най-добрите), сега излязоха книги като „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман, „Ние сме нашият мозък“ на Дик Сваб, „Ефектът Луцифер“ на Филип Зимбардо и др., за които не съм писал.
От същия жанр
