Мечтая за тоя миг от три години насам – връщането ми към научно-популярната литература, която толкова обичам, и която е толкова важна за всяко общество в XXI век, дори в нашето, което тачи сляпо Ванга, Дънов и новите издънки с претенции за притежаване на мистични сили. Хвърлям бегъл поглед назад – „Мисленето“ на Даниел Канеман (която така и не успях да прочета след издаването ѝ, някой ми открадна копието), „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър, „Изцяло ново мислене“ на Даниъл Пинк, „Как работи умът?“ и „Материалът на мисълта“ на Стивън Пинкър, „Невероятният мозък“ на Норман Дойджи и др. Добри, важни, смислени книги, сред които мога уверено да поставя „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман. Той е солиден учен и прекрасен популяризатор на науката – комбинация, която е нужна, защото дори и най-сложната материя трябва да бъде предавана достъпно, за да пали младите, за да вдъхновява, за да се противопоставя на простичките прилепчиви лъжи, които замърсяват пространството (като оная глупост, че ползваме само няколко процента от мозъка си, от която няма отърване).
Всички преживявания във вашия живот – от единичните разговори до общата ви култура – моделират микроскопичните детайли на вашия мозък. От невронна гледна точка кой сте вие зависи от това къде сте били. Вашият мозък е в процес на неспирна метаморфоза, той постоянно пренаписва собствените си схеми, а понеже преживяванията ви са уникални, такива са и огромните, подробни конфигурации в невронните ви мрежи. Тъй като те продължават да се променят през целия ви живот, вашата самоличност е подвижна цел – тя никога не достига крайна точка.
В началото Игълман подробно се спира на развитието на мозъка при бебетата – един и същ брой мозъчнки клетки от детството до старостта, но светкавичното формиране на милиони синапси, или връзки, в мозъка в секунда помага светът да бъде бързо разбран. И сетне се почва едно окастряне – използваш ли нещо, го запазваш, не го ли ползваш, губиш го. И родителската любов, този изключително важен фактор, без който един мозък просто не може да се развие, както доказват изследвания на деца, расли в стерилна обстановка в румънски сиропиталища. Следва извайването на тийнейджърския мозък, когато промените са толкова бурни, че си заслужават цяла отделна книга. Промените далеч не приключват в тази възраст обаче – пластичността на човешкия мозък се запазва до края на дните ни.
Ако можехте да възприемете действителността такава, каквато наистина е, щяхте да останете смаяни от нейната безцветна, безмирисна, безвкусна тишина. Извън вашия мозък съществува само енергия и материя. В течение на милионите години еволюция човешкият мозък се е научил много ловко да превръща тази енергия и материя в богато сетивно преживяване за съществуване в света.
Сетивата – всичко, което виждаме, чуваме, помирисваме, се намира в… главата ни. Извън нея няма цветове, няма звуци, няма аромати. Но мозъкът, това пихтиесто вещество, съществуващо затворено от началото до края, успява да ни подлъже, че всички тези неща съществуват, за да имаме пълноценен живот. Ще си позволя един по-дълъг цитат, защото това е изключително важно:
Виждането не става в очите ви, чуването не се осъществява в ушите ви, помирисването не се случва в носа ви. Целият ви сетивен опит се осъществява във вихрите от активност в изчислителната материя на мозъка ви.
Работата е там, че мозъкът няма достъп до външния свят. Затворен в тъмната, безмълвна камера на черепа ви, вашият мозък никога не е имал непосредствен опит за външния свят и никога няма да има.
Вместо това съществува само един начин, по който тази информация отвън стига до мозъка. Сетивните ви органи – очите, ушите, носът, устата и кожата – действат като преводачи. Те улавят едно пъстро сборище от информационни източници (сред които фотони, въздушни вълни, налягане, консистенция, температура) и ги преобразуват в общата валута на мозъка – електрохимични импулси, или сигнали.
Тези електрохимични импулси се стрелкат сред гъстите мрежи от неврони – главните клетки на мозъка, излъчващи сигнали. В човешкия мозък има сто милиарда неврони, а всеки неврон изпраща десетки или хиляди електроимпулси към хиляди други неврони през всяка секунда от живота ви.
Всичко, което преживявате – всяка гледка, звук, мирис, – не е непосредствен опит, а електрохимично превъплъщение в един тъмен театър.
Игълман проследява сетивата и тяхното развитие едно по едно, анализирайки техните способности и недостатъци. И сетне пристъпва към много по-сериозния въпрос – дали имаме наистина контрол над себе си?
…съзнателното ви аз е само най-малката част от дейността на мозъка ви. Всичките ваши действия, убеждения и наклонности са тласкани от мрежи във вашия мозък, до които нямате съзнателен достъп.
Изумително е каква част от нашите преживявания се формират на подсъзнателно ниво, колко много неща се случват на автопилот. А там, в подсъзнателното, е страшното. Игълман посяга към над век психологически изследвания, за да покаже какво се случва отвъд прага на нашите възприятия. А свободната воля… е, тя е някъде там, но е далеч от властник на решенията ни, с каквато и привидна история да избира мозъкът да ни прилъже.
Игълман се спира подробно на процеса на вземане на решения, който е изключително сложен, защото безброй връзки в мозъка ни се борят да вземат надмощие – и да насочат действията в една или друга угодна им посока.
В резултат на неспирните конфликти в мозъка ние сме в състояние да спорим със себе си, да се проклинаме сами, да се самоувещаваме. Но кой точно с кого разговаря? Всичко това сте все вие – само че различни части от вас.
Но има и още една много важна истина – че мозъците ни могат да се развиват нормално само в комуникация с други мозъци. Хората не можем един без друг.
От какво има нужда мозъкът ви, за да функционира нормално? Освен хранителните вещества от храната, която ядете, освен кислорода, който дишате, освен водата, която пиете, има и още нещо, нещо не по-малко важно – той има нужда от други хора. Нормалното функциониране на мозъка зависи от социалната мрежа около нас. Нашите неврони имат потребност от невроните на други хора, за да се развиват и да оцеляват.
Ученият описва как умеем да градим истории там, където не съществуват, как се справяме със социалните предизвикателства, как се формира емпатията и каква е ползата от нея. Крачка встрани – и Игълман влиза в тъмната страна на социалното – геноцидите и чудовищните простъпки, които хората си причиняват и няма да спрат. Защото и за това отговорен е отново нашият мозък и жужащите връзки в него. Предубежденията се формират на подсъзнателно ниво и трудно могат да бъдат победени дори с пределно усилие на волята.
И следва бъдещето – вече можем да правим неща с мозъците си, немислими досега.
Вашите сетива поставят граници на онова, което можете да възприемете. Тялото ви слага граници на онова, което можете да направите. Ами ако мозъкът можеше да разбира нови видове входни данни и да управлява нови видове крайници, разширявайки действителността, която обитаваме? Намираме се в момент от човешката история, когато обединението на биологията ни с технологията ни ще надхвърли ограниченията на мозъка. Ние можем да хакваме собствения си хардуер, за да поемем курс към бъдещето. Това неизбежно ще промени из основи какво означава да бъдеш човек.
Реално мозъкът е безразличен как ще получи информация, стига да я има:
Ключовият момент е, че мозъкът не знае и не го е грижа откъде получава данните си. Каквато и информация да постъпи, мозъкът съобразява какво да прави с нея. При такава постановка аз си представям мозъка като едно универсално изчислително устройство – то работи с онова, което му се подава. Идеята е, че Майката Природа е трябвало да изобрети принципите на действие на мозъка само веднъж, а след това е можела на спокойствие да проектира и доизпипва нови входни канали.
Крайният резултат е, че всички тези сензори, които познаваме и обичаме, са просто устройства, които могат да бъдат заменяни. Включвате ги и мозъкът е готов за работа.
Игълман описва ред устройства, които подават информация по неподозирани начини – например слепи могат да „виждат“ форми чрез конфигурации от щифтове, докосвани към гърба им. Устройство, наречено „Брейн порт“, изпраща слаби токови удари към решетка, сложена на езика, и изпраща сигнали от камера, прикрепена към очила на сляп човек. След малко тренировки той може да забелязва препятствия и дори да се катери по скали, преценявайки къде да се хване чрез… езика си. Самият Игълман участва активно в разработки на уреди за сетивна замяна, които да дават слух на глухите – например чрез преносими и незабележими устройства, прикрепени към тялото. Граници очевидно няма:
В момента ние не знаем къде са границите – и дали изобщо има такива – за видовете данни, които мозъкът може да включи в себе си. Ясно е обаче, че ние вече не сме природен вид, който трябва да чака за сетивни адаптации в еволюционно-времеви мащаби. Напредвайки към бъдещето, ние все по-често ще проектираме свои собствени сетивни портали към света. Ще се включваме към една разширена сетивна действителност.
„Мозъкът. Това си ти„ е кратка, ясна и вдъхновяваща книга – от най-добрите в своята област. Тя е чудесна за начално запознаване с успехите на когнитивистиката, но и за разкриване докъде сме го докарали с десетилетия невронаука. А напредъкът е наистина изумителен – знаем все повече и повече. И само се надявам да има повече такива книги на български. Имаме нужда от тях като общество и като индивиди.
От същия автор
От същия жанр
