Бил Ходжис ми допадна повече от Корморан Страйк. По-истински е, по-ограничен във възможностите си, пък и изправен срещу много по-зловещ враг. Стивън Кинг е направил показно за детективски роман с „Мистър Мерцедес“, без да надскача жанра или знайните си възможности – роман, който няма да бъде нито особено оплюван, нито твърде венцеславен, така си мисля. Не мисля обаче, че е средняшки – може би същинската му стойност ще излезе наяве при съгласуването със следващите два романа от очакваната трилогия, но и така си е едно много добро четиво, особено за разпускане по празниците.
В поредния си злодей Кинг се обляга както на изградената традиция, така и на класическо психологическо очерняне – чудовището, което помита с мощен мерцедес тълпа от чакащи за работа в една мъглива утрин, а после изчезва безследно, е безусловен психопат, с всички налични атрибути като убиец на братчето си, изпитващ сексуално влечение към майка си, с липсва на каквито и да е нормални радости в живота. С присъщата си ехидност Кинг му дава да кара камионче за сладолед (никакво издаване не е това, има го на задната корица!), с което още една професия след клоунската получава тежък удар под кръста 🙂 В разрез с обичайните канони на жанра, знаем кой е убиецът почти от самото начало – с име, професия, хобита, извратен ум и манията за величие. Насреща му е един детектив в оставка, който е на ръба на самоубийството, когато последната възможност да хване един от убягналите му маниаци го съживява. И се започва едно надхитряне – точно както си трябва, с умерена доза кръв, невинни жертви, една изключително приятно описана любовна история и силен, наелектризиращ край, в който хиляди дечурлига са на ръба на смъртта точно в момента, в който са на върха на екстаза (на концерт на лигава попбанда са, не се чудете).
Стивън Кинг може да спретне добър сюжет с интересни герои от почти всичко, затова и няма да му диря кусури в „Мистър Мерцедес“, беше много приятно четене, а разделянето на три преводача почти не личеше (на едно място имаше разминаване между „Мрак“/Тъмнина“, която навярно в оригинална си е с една и съща дума), но не съм и търсил под вола теле. Според мен няма място за сравнение с досадната „Колорадеца“, но пък не стига нивото на по-лиричната и литературно издържана „Джойленд“.
