Оригинално заглавие: Soleil sombre, 2022.

Преводач: Павлина Рибарова

Корица: Десислава Джелепова, мека.

Година на изданието: май 2024 г.

Страници: 528

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Ozone.bg

При всички случаи простосмъртните не могат да се примирят с мимолетността на съществуването, не желаят да изчезнат, избягват мисълта за своята участ и не си задават подобни въпроси. Някогашният Египет и днешна Калифорния се опълчват на едно и също терзание, водят една и съща борба и преследват една и съща мечта: безсмъртието.

Продължавам да следвам Ерик-Еманюел Шмит в неговото мащабно скиторене из миналото, пречупено през преживяванията на неколцината му дарени или прокълнати с безсмъртие герои, които танцуват помежду си причудлив танц на привличане и отблъскване, докато около тях вековете се минават и цивилизации се съграждат и рушат. След „Изгубеният рай“ на неолита и месопотамската „Врата към небето“ е ред на „Мрачно слънце“, грейнало над Древен Египет (или както красиво пише към края Шмит, когато се опитва да улови духа на отминалата велика цивилизация: „Тази огромна страна съществуваше в светлината на парадокс, под едно мрачно слънце, чиито огньове осветяваха тайнството“). В третата част от поредицата „Пътуване през времето“ Ноам най-сетне получава щастието с Нура, но я губи отново, след като е затворен в ковчег като препратка към мит, който ще споделя по-долу. Дори още по-лошо – след като отново се събужда, разбира, че тя му е вменила да не я търси, преди да се е справил с общия им безсмъртен враг Дерек, и в търсене на отмъщението си към него той заживява в Мемфис и става свидетел на епохални събития.

Там, където тръстиката (неизбежна препратка правя към изключителната „Безкраят в стрък тръстика. Изобретяването на книгите в античния свят“ на Ирене Вайехо) се полюлява и където пирамидите издигат своите снаги, строени от оплакващи своята участ работници и роби. Там, където хората са разбрали нещата правилно и боготворят котките, а не като християните по-късно, които ги преследват и създават предпоставки за гибелния ход на Черната чума (една от толкова интересните бележки под линия на Шмит), където джуджетата са почит и където е обяснено как се появяват митовете за тях като пазители на подземните богатства, свят на социални разломи и божествена фараонска власт, която държи в подчинение народа. Шмит се заиграва с митологията и вековете на развитие на египетската цивилизация, вменява на своите герои да станат олицетворение на съпрузите близнаци Изида и Озирис, а в малко странен маниер в основната част на действието превръща своя герой в жиголо за платежоспособните египтянки – изобщо в книгата сексът е основната нишка, но представен литературно и без излишна вулгарност.

През онази вечер аз най-сетне видях истинската Мерет, защото в момента, когато надникнах през прозореца, бях разстроен, разголен, обезоръжен, уязвим. Вероятно, за да открие нещо, човек трябва да изгуби посоката. Докато не се отклоним от себе си, срещаме само себе си.

Докато търси своя вечен враг и своята вечна любов, Ноам бива предизикан и да намери в себе си милост към този, когото повече от всичко жадува да премахне, и възможност да обича като обикновен смъртен, с разбиране за неумолимия ход на времето и с осъзнаване на моралните низини, към които е слязъл. Всичко това – гарнирано с разточително скитане из бедняшки колиби, където се отглеждат спасени от пуснати по Нил нежелани деца, из фараонски дворци, където кръвосмешението е въздигнато в ценност, из зали за подготвяне на телата на мъртвите за вечен живот и неизбежната човешка поквара дори сред свещените тайнства. А скоро в книгата се появява и същинският главен герой – Мойсей, който е предопредлен да изведе евреите от Египет под давлението на един нов бог, който шепне в ухото му.

До този момент боговете и богините бяха подчинени на времето, а сега за пръв път се бе появил безсмъртен бог, и най-вече, утвърждаваше се съществуването на отвъдното.

Точно тук Шмит ме впечатли наистина, защото елегантно се изплъзна извън библейския буквализъм и позволи единствената фантазия да си останат неговите безсмъртни герои – с истински финес той както представи бедствията, стоварени върху Египет, така и им даде рационално обяснение, без да прибягва до нуждата от божествена намеса, като дори вмени на Мойсей роля на водач, който не се уповава на висша сила, а на самия себе си и на вярата, че хората трябва да достигнат до собствената си Обетована земя вътре във всекиго. Юдейският бог не присъства в този роман, точно както и египетските – те всички са част от духа на времето, но само като творения на човешкото въображение и опити да бъде обяснен светът около древните.

Мойсей предлагаше пътуване вътре в себе си, а не пътуване в пространството. Неговата цел? Да стане по-добър, по-справедлив и по-мъдър, а не да се установи някъде със семейството си. Обетованата земя представляваше хоризонт.

Следвайки библейските предания, Шмит поема с Мойсей и неговия пъстър народ, а към това добавя и чудесни вметки към Епоса на Гилгамеш и личността на Утнапищим, други знакови отломки от древоността, а в една от многобройните си препратки към бъдещето приписва на Ноам и създаването на Розетския камък, за да позволи преоткриването на египетската цивилизация (за повече вижте „Розетският камък и възкресението на Древния Египет“ на Джон Рей). В линията в наши дни пък дарява Нура с неочаквана дъщеря – Брита (образ, безпорно вдъхновен от Грета Тунберг), около която завърта модерен сюжет за иновативните опити за постигане на безсмъртие, тема, която чудесно кореспондира с идеите, които изследва чрез своя герой и неговото десетилетно скиторене из Древен Египет. 

Да видим къде ще ни отведе след това Шмит – Рим, Гърция… Китай?