Очаквах нещо голямо от „Мравки и богове“ на Стефан Цанев. Получих нещо чудовищно. Нещо, разкъсващо вътрешностите, нещо, което наистина ти причинява почти физическа болка от смазващия товар, който мята върху теб без жал. Това е една от онези, български от първата до последната буква книги, които са непреводими на езика на друг ум и друга душа. Има я, за да се прицелва в челото ти и да разстрелва заблудите ти, да оголва реалността, докато се озъби, зла и страшна, срещу ти.
Пред тази книга личните убеждения не важат. Да, те са в ума ти, но докато четеш, биват изключвани едно по едно. Заема ги тръпката на усещането, че зад думите има много повече, че зад света има много повече, че Цанев е провидял неща, които не са за смъртните. И ги е предал на езика на болката, който българите засукват с майчиното мляко, овладян до съвършенство през вековете. Затова, четейки, изключваш рационалното, изключваш антипатриотарското и антирелигиозното – и избираш (не, налага ти се), нека е само за неколкостотин страници! – да станеш друг, много различен човек. Пък нека после животът си продължи така, както го желаеш и както си убеден, че е правилно. Това е истинската, свирепа мощ на Литературата и на истинското писане – че може да подчини всеки на себе си и да го оформи в своя калъп. Не ми се противи, заради такива тръпки се поддаваме и на любовта, и на страстта, на всичко, което ни прави това объркано и вечно разкъсвано от вътрешни демони нещо, наречено човек.
Голямата литература е единственият истински променящ съзнанието наркотик.
XX век е разпънат на кръст. Един век, поредният в българската история, дори не най-мрачният навярно. Но със сигурност най-братоубийственият, най-страшният, с ясното осъзнаване, че това, което един народ сам може да си причини, никоя външна сила не може. През драмата на едно градче Стефан Цанев разказва за драмата на цял един народ, готов бясно да ръфа месо от собственото си тяло. Защо – това едва ли който и да е дебел народопсихологически труд ще може да обясни някога. Но героите в „Мравки и богове“ го показват по оня начин, който не е научно обоснован, но е разбираем за нас, наследниците на тези хора. И ако в началото на романа все още има някаква витаеща носталгия по по-простите времена, то в средата с кървавите дни на септември 1944 г. и продължението им нагнетеното напрежение намира отдушник с нож, въже и куршуми. Но по-страшни от тези физически оръжия са думите, които Цанев използва, които разстрелват директно души и не са малко героите, които са мъртви далеч преди телата им да спрат да дишат.
Всичко е сбрал тук Цанев. Сбрал е вярата, сбрал е и религията. Сбрал е атеизмът, смесен с дълбоко и неизкоренимо суеверие, който май вярно е всъщност истински дълбокото убеждение на нашенеца, каквито и ритуали показно да спазва. Сбрал е радостта, верността, лудостта, но ги е заринал под сякаш безкрайни океани от злоба, отмъстителност, завист, агресия. Но това не е човеконенавистен роман, това е човекоописателен роман. И най-големият наивник ще се смути пред тези страници, ще съзнае тяхната истинност, няма да може да се укрие зад розовите очила, а реалистът ще види, че и по-лошо може да е, много по-страшно да е. Песимисти тук бол, всеки очаква най-лошото и често го получава.
Страшно е да се чете тази книга. Страшно е колко много не биха я прочели. Точно такива романи могат да са двигатели на промяна, на остъргване на душите от тинята, на катарзис без кръв, без болка, без смърт и ужас, освен изцяло вътрешно, и затова истинно, очищение. Но ние предпочитаме втория начин, с безбройните пропилени животи и погубени съдби, и, чини ми се, че към нови погроми се движим уверено и с не много скрито вълнение от очакването.
На едно място една от героините се пита: „Наистина ли някъде живеят щастливи хора?“
Да няма отговор май е най-добре.
От същия автор
От същите жанрове
