Не искам тази поредица да свършва, честно. Потъвайки в нея, летя, както искайте го разбирайте, просто има книги, които не искаш да напускаш – ако и те да са потънали в сипеща се неспирно от небето пепел и героите да са изправени пред непосилни и болезнени изпитания. След успешната революцията срещу „Последната империя“, иде ред на търсенето на „Кладенецът на възнесението“, защото със смъртта на лорд Владетеля Дълбината се завръща и е готова да унищожи света…
И това е само част от опасностите, които дебнат симпатичните герои на Сандерсън, докато истинският им водач – Келсайър, пожертвал себе си по изпитана рецепта, неусетно се превръща от легенда в… бог и около него се завърта нова религия. Столицата Лутадел се оказва обсадена от цели три армии – едната е предвождана от жестокия Страф Венчър, проклинащ се, че е избягал в неподходящо време, втората от сакатия отцепник Сет, а малко по-късно се появява и неуправляема армия от хиляди колоси под несигурното водачество на побъркания Джастис Лекал. Сложната дипломатическа игра между четирите полюса на конфликта продължават през цялото протежение на книгата, което я прави доста по-малко раздвижена от първата, но не и по-лоша – Брандън Сандърсън показва същинските измерения на една успешна революция и нейните непредсказуеми последствия, и която често, по думите на един френски революционер, изяжда децата си. И тук победителите са обречени да защитават както своя успех, така и същността и ценностите си. Но това е невъзможно без компромиси.
Елънд поема водачеството, но със своя идеализъм е на път да го загуби, след като дори зад стените на града си няма нужния авторитет, а доброволно сдава и част от властта си на водещите хора в града. С цел да го възпита да бъде истински владетел, в Лутадел се появява териската Тиндуил, която крие и други тайни. Вин, от своя страна, освен най-мощният Мъглороден в града и последен жив щит пред силно уязвимия Елънд, се озовава в игра на котка и мишка с друг аломант с нейните способности – Зейн. Между двамата има привличане, а произхода на мъглородния ще обърка допълнително нещата до пълна лудост. Смъртоносна такава.
А колко още допълнителни линии се развиват в синхрон… Сандерсън изгражда героите си стъпка по стъпка, променя ги непрестанно, те дишат, те са живи и действат ведно събитията – всичко им влияе, всичко ги променя – към хубаво или лошо. Точно както е в живота. Просто автор, който умее да прави чудеса с думите.Факт, част от действието си е клиширано, но пък толкова добре написано, че нехая за това – сред подобни книги търся чистото удоволствие от четенето, ниощо повече.Краят също бе относително предсказуем при знанието, че има още цял том, но нейсе – бяха добре потулени нещата, а финалната битка е страхотна. Няма да издавам много, ако кажа, че смъртта на Страф Венчър е най-якото нещо в цялата книга, просто жадувах да се случи и си заслужаваше чакането.
Сега се забивам в третия том, от който чакам чудеса, чудеса, а вас съветвам да се възползвате от наличието на тираж на „Пътят на кралете“ от Сандерсън, за който гарантирам, че е също мегаяк. След края на „Героят на времето“ мигновено ще прочета и „Сплавта на закона“ (която поне е налична), а после и „Елантрис“, според мен до края на годината ще успея без проблем. Просто този автор го заслужава!
–
Още ревюта (по-умерени) за книгата има в „Драконов полет“, „Приумици“ и „TANSTAAFL“.
