...книгата, която държите в ръцете си,
представлява поредица от изследвания на организираните хаоси,
породени от множество различни заболявания.
„Мъжът, който взе жена си за шапка“ има безспорно легендарен статус – в общи линии няма книга за мозъка, която да не я цитира, а например „Немислимото“ на Хелън Томсън е директно изградена като почит към класическия труд на Оливър Сакс. В тази си книга невроученият събира необичайни случаи от своята практика, но не с клинична дистанцираност – напротив, с много обич и разбиране той описва животите на хората и как се променят заради промените в умовете. А стилът… вижте само каква научна поетичност:
Г-н Томпсън не можеше да запомни каквото и да било за повече от няколко секунди. Намираше се в състояние на постоянна дезориентация. Бездни от амнезия зейваха под него във всеки момент, но той ловко хвърляше мостове над тях посредством преливащи една в друга конфабулации и всевъзможни фантазии. За самия него това не бяха фантазии, а внезапно възникващи възприятия или интерпретации на реалността.
Още в началото Сакс описва пациент, за когото половината свят просто не съществува, неговият мозък не го „вижда“. И като си промени гледната точка, тази половина става видима за него, но губи тази, която преди миг е виждал ясно. И няма как да не се замисля дали от тук не е дошла идеята на Чайна Миевил в неговия изключителен роман „Градът и градът“, където жителите на един разделен град имат точно същото неумение да се забелязват. Друг пациент пък си спомня прекрасно живота си до една дата – а след това: нищо. Макар и вече на години, той още се мисли за млад, а всеки път се запознава наново със своя лекар и с хората около себе си.
Има една чудесна кратка глава, „Речта на президента“, при която афазици, хора, които са загубили умението да разбират речта, но усещат по интонацията какво им се говори, слушат реч на Роналд Рейгън, и се тресат от смях, защото разпознават безпогрешно фалша и преструвката – те нямат нужда от думите, за да видят неистината в тях. А една друга пациентка, която обратното, разбира само думите, но не може да усети емоцията, също го намира за неубедителен в постройката на изреченията си. Ето тези „луди“ са по-умни от нормалните, които лесно се лъжат по политическите глупости.
Главата „Виденията на Хилдегард“ пък показва как религиозните видения лесно се обясняват от психиатрията, само вярващите още са се хванали за такива измислици и се мъчат да се самоубедят в тяхната реалност.
„Мъжът, който взе жена си за шапка“ е книга, която наглед трябва да угнетява, но всъщност носи надежда. Защото макар да е книга за болести, за които далеч не винаги има лек, тя обещава, че при правилен подход може да се получи облекчение. Но за тази цел е нужен не само умен, но и морален лекар, който да гледа на пациента насреща си като на човек. И да бъде до него в трудното.
От същите жанрове
