Да си дойдем на думата. След „Червения дракон“ се бях приготвил психически за шеметно преживяване с иконичната „Мълчанието на агнетата“. Очаквах всъщност това да е историята на самия Лектър, но както всички, които са чели книгата – тоест всички, които могат да четат и са над 16 години, – знаят, това не е точно така – извергът е още зад решетките, поне за известно време. Всъщност кулминацията на романа е в бягството на Лектър, в методиката, която използва, в безкрайността на злото, което изригва от него – и затова си има всички основания този натуралистичен трилър да бъде определян и като хорър.
Встрани от черната дупка на име Лектър, която привлича неотклонно вниманието, се е развихрил друг изрод, който не просто убива жени, но и ги одира. По неговите пети се е втурнал Джак Крофорд, който не си пада много по любезното поведение. Неоценима помощ му оказва младата Кларис Старлинг, която се разкъсва между разследването и обучението си – но тези неща си ги знаете, какво да ви обяснявам баш за тая книга. Действието прелита между Лектър и убиеца на момичетата, а едни насекоми в устата на жертвата започват да разплитат загадката за самоличността на чудовището.
„Мълчанието на агнетата“ ми допадна, но да, очаквах повече, просто бях тръгнал с наистина голяма кошница. Не съм гледал филма, честно казано, нямам и намерение, въпреки всички доводи за играта на Антъни Хопкинс, но не мога да не мисля, че точно той е и причина за влиянието, което тази творба има върху съвременната попкултура. Книгата неотклонно отвежда към дълбините на човешката психопатия, дълбини, които сякаш нямат граница на извратеността. И Лектър, и убиецът на момичетата са герои, които не можеш да не запомниш и които причиняват ментален дискомфорт със самата възможност за съществуването си – и ако те са плод на едно диаболично въображение, то много подобни социопати са вършели злодеянията си с променлив успех.
Скоро ще прочета и „Ханибал“, пък да видим до какви страхотии ще го докара Томас Харис.