Ние изискваме само това: да имаме свобода да се борим, да живеем, да страдаме, да побеждаваме; още по-добре – да триумфираме. И ще триумфираме.
Мусолини
Бенито Мусолини винаги е в сянката на Адолф Хитлер, но неговото фашистко движение сякаш задава тона на епохата. Как точно се заражда и стига до властта, е описано в мащабния документален роман „Мусолини. Синът на века“ на Антонио Скурати, първият том от който, обхващащ периода между 1919 и 1925 г., излезе някъде миналата година. Бях си купил книгата преди няколко месеца като подарък по хубав повод, но си знаех, че чак лятото ще мога да ѝ отделя времето, както и стана. Прекарах няколко вечери сред тази наистина изключителна творба, в която историята оживява пред очите, а след всяка драматична глава са цитирани част от източниците, върху които Скурати гради своя сюжет – там са дословно отразени документи, статии, мемоари, коментари, речи, изявления, дори любовни писма между Мусолини и неговата любовница Маргерита Сарфати, които ясно обрисуват духа на епохата и грандиозното противопоставяне, което разкъсва Италия и по-късно Европа.
Скурати ни запраща без подготовка в годината след края на Първата световна война, когато Италия, победила на огромна човешка и икономическа цена Австро-Унгария, не получава очакваните териториални придобивки, вместо което се чувства унижена от другите велики сили. Същевременно някои от най-прославените бойци, т.нар. ардити, познати с умелото използване на ножа, също не получават дължимото им според тях уважение и Мусолини хитро се възползва от техните специфични умения в следващите години. Искаше ми се да науча повече за неговата младост, но Скурати не се спира на нея -от малкото неща, които разбираме за предните години, е, че е бил социалист и дори директор на комунистическия вестник Аванти!, чиято редакция неговите фашисти, иронично, изгарят още по първите страници в началото на своя жизнен път като движение. Изобщо тези 800 страници са запълнени почти изключително с мащабното и често кърваво противопоставяне между италианските власти, социалистическите активисти и борбата им за налагане на съветска власт като в Русия, и укрепващото фашистко движение, което им се противопоставя с чиста и рядко премерена агресия. Скурати цитира Чезаре Роси, който казва: „Между социалисти и фашисти биха могли да съществуват по-дълги или по-кратки периоди на примирие, но в края на краищата ще се избият при всички положения.“
Социалистическите лидери организират непрекъснато огромни стачки със стотици хиляди участващи, понякога заради нелепи спорове като местенето на часовника по лятно часово време, завземат фабрики и парализират цели области, но така и не успяват да реализират амбицията си за нещо подобно на болшевишкия преврат. „Социалистическото движение беше неоспорима действителност, но в нея всичко се свеждаше до този импулс. Социалистическите лидери бръщолевеха за организиране на революция чрез войска от въоръжени активисти, а в действителност нямаше никаква организация. Той тези хора ги познаваше от десетилетия. Що се отнасяше до насилието, те бяха и щяха да му останат чужди“ На свой ред Мусолини казва, че „фашистите прилагат насилие всеки път, когато е необходимо да го направят.“ И явно често има необходимост, включително от абсолютни крайности, в които колони фашисти опожаряват цели селища, избивайки и унижавайки на воля своите политически противници, като държавните власти остават удобно пасивни пред техните действия. Мусолини демонстрира постоянно своето убеждение, че Италия трябва отново да бъде световен лидер, един истински наследник на Римската империя, а всички знаем какво се случва през 30-те години, когато фашисткият водач се опитва да приложи на практика своето месианско убеждение в италианската военна мощ.
„Необходимо е да хванем за гърлото нещастната, доминираща политическа класа.“
Мусолини
Мусолини определено не е човек, който само възлага на други да извършват жестокости, сам той участва в няколко дуела по различни причини, а упоритостта му да се научи да пилотира самолет и сам да се придвижва из континента, е забележителна. Наистина е впечатляващо да се проследи неговата еволюция от маловажен политик, получил едва няколко хиляди гласа за себе си при пълния провал на партията му на изборите през 1919 г., до военен диктатор, който само броени години по-късно осъществява мащабна, макар и не твърде добре организирана атака над редица градове при слабоволевата реакция на властта и който успява да подчини и унижи парламента парламента в момент, в който в него има само 35 депутати фашисти. Или както пише Скурати: „Несломимо желание за капитулация“ от страна на останалите политически сили, били те огромно мнозинство. Пиеро Гобети определя подчинението на либералната ръководна класа на фашизма като „шедьовър на мусолинизма“.
Важна част от книгата са действията на поета Габриеле д’Анунцио, който има огромна власт над масите със своите речи и действия, включително окупацията му над спорния град Фиуме, която създава огромни проблеми на италианските власти, че и на Мусолини, който не знае каква позиция да заеме точно, но по привичен нему начин променя постоянно мнението си, за да отразява текущите си интереси. Ако нещо стои като константа в неговата изменчивост, то е това, че защитава правото на фашистите да използват насилие когато и където преценят, както и, по-късно, да наказват своите предатели, както пише в статия, първоначално озаглавена „Който предава, загива“. Това крайно агресивно отношение към всички, които се противопоставят на фашистите, едва не му коства властта, след като убийството на социалистическия политик Джакомо Матеоти потриса държавата и властта на фашистите виси на много тънък косъм. Но косъм, който издържа, и предопределя съдбата на Италия, която е разгледана във втората част на книгата, която все пак се надявам да видим на български.
„Ако фашизмът е бил престъпна организация, то аз съм лидерът на тази престъпна организация.“
Мусолини
„Мусолини. Синът на века“ е величав, драматичен, динамичен и най-вече трагичен портрет не просто на един несломим дух, но и на неговата епоха. Няма как чудовище като Мусолини и неговите облени в кръв сподвижници да се роди в друго време освен в разделното между Първата и Втората световна война, когато комунистическите организации правят всичко по силите си да разпространят червената революция из Европа, сами прибягват до насилие, но се провалят по един или друг начин навсякъде – за да възтържествуват чак когато Червената армия настъпва в преследване на нацистките пълчища. Антонио Скурати се опитва да бъде обективен в портрета на своя главен герой, търси какво се случва в главата на този човек, какво го движи, как се превръща в безмилостен диктатор – и макар да са цитирани десетки негови изявления или статии, впечатлението ми в крайна сметка е за един абсолютен опортюнист, който отказва да основе своето движение на каквито и да е принципи, или както сам казва на едно място, което за съжаление пропуснах да отбележа, фашизмът е само действие, без значение в каква посока, стига да го има и да чупи застоя на времето си. И в това безспорно успява – редът в Италия е наложен с кръв, ще бъде задържан с кръв и накрая ще поведе страната към ада и на войната.
