„Музеят на необикновените неща“ е от романите, които със завидна лекота завъртат любовна история на фона на знакови исторически събития. Тази иначе проста комбинация обикновено е успешна само при достатъчно писателско умение, когато не се прекалява с едното за сметка на другото, иначе получаваме или лигав бълвоч, или полунаучно излияние, в което героите са бездушни кукли на конци. Алис Хофман е доказано име и успява да изгради тоя така крехък баланс – хем да не нагарча предопределената романтична идилия, хем да обрисува достоверно два жестоки пожара в Ню Йорк в началото на XX век, които променят завинаги града.
Героите, които Хофман избира да са движещи колелца на историята ѝ, са чудати и идеализирани по учебник, това не може да бъде подминато, но пък са чаровни. На преден план е плахата Корали Сарди, дъщеря на собственик на зловещ музей за необичайни хора и създания, която сама има физически дефект, допълнен с години жестоко обучение, за да се превърне в убедителна за наивната публика… русалка. Мъжът, който я подтиква към бунт, се нарича Еди Коен. Той е ренегат, отделил се от влудяващо религиозната еврейска диаспора в града и поел по собствен път, свързан с фотографията. Двамата се срещат чак след средата на книгата, когато вече едните пламъци са изгорили десетки момичета, а другите чакат да погълнат своите жертви. И двамата биват покосени от абсурдна, безумна любов и до края тя ги движи и мотивира, все пак каноните на жанра са спазени – „Музеят на необикновените неща“ е основно любовен и по-малко исторически роман.
Ясно е, че музеят с причудливите чудовища е в центъра на книгата – Хофман бързо ни насочва, че неговият собственик не се свени да допълва природата и да „създава“ странни творения, с които да привлича публиката. Доходите му обаче устойчиво падат, защото наблизо се строи огромен увеселителен парк, и в лутането си иска да използва дъщеря си като примамка, създавайки медийна легенда за речно чудовище. Жестокостта не е чужда на този приличен на д-р Франкенщайн герой, но освен минимално количество информация за миналото му, авторката не си прави труд да разкрие как е станал чудовището, което е.
Два пожара са основни стълбове в книгата – те са исторически факти и определено с първия Хофман показва майсторство в описанието на драматични събития, виж, втория служи само за фон на финалното действие около музея и неговите обитатели. Подобно на случващото се във „Влакът на сираците“, и тук се стъпва върху относително познати и умерено сантиментални за американската публика исторически факти, но ми хареса, че е по-добре изградена рамката на историята, а не акцент изцяло върху наивната и доста банална любовна история, която се претопля пак и пак за около милионен път.
Съкратена версия на този текст е публикувана и във вестник „168 часа“.
От същите жанрове
