Не отричам, Патрик Ротфус си предупреждава, че тази книга не е като другите му, макар формално да е част от поредицата, включваща „Името на вятъра“ и „Страхът на мъдреца“ I и II. И в началото, и в края има чудесни текстове, които разкриват историята на особеното, вглъбено в себе си книжле, наречено поетично „Музиката на тишината“. Красивата си бележка той завършва с думите: „Тази история е за всички леко сбъркани хора по света. Аз съм един от вас. Не сте сами. Обичам ви всички“ – и дори моето сърце се стопли, макар определено след изчитането на историята да знаех пределно ясно, че не мога да се насиля да я харесам, просто нищо в мен не откликва на зова на Аури.
Тази новела е посветена на тишината, спокойствието и бавното провлачване на времето, на очакването и предвкусването на това, което ще се случи някъде в бъдното. Ежедневието на Аури е описано подробно, нежно и много красиво, определено Ротфус умее да създава атмосфера и се е наслаждавал на това, което пише, без да използва обичайните писателски хватки. Уважавам решението му да напише тази история, както и да бъде издадена и да намери своите читатели. Просто не съм от тях и отчаяно се надявах поне в края да се случи нещо, което да преобърне предните страници, да ги обясни, да придаде „нормалност“ на текста. Не би. И няма лошо, нека си е красива история без особено действие, която да импонира на читатели, които са по-смирени и кротки от мен.
Покрай „Музиката на тишината“ си спомних за една новела на Александър Беляев – „Човекът, който намери своето лице“, в която героят снимаше как едно обикновено момиче пере – и пред камерата се разкриваше простичката красота на ежедневния труд, абсолютно недостъпна за пресъздаване и от най-шармантната актриса. И около него всички бяха притихнали, усещащи как се случва магия, която не са и подозирали, че съществува.
Много ми хареса какво е написано в „THE WOLFSTREET JOURNAL“: „…това е една изключително красива книга за безмерното любопитство, кротката невинност и тихата лудост, които всяко дете притежава. И които всяко дете губи ден след ден при сблъсъка си с живота. Защото ще те усмихне и ще те натъжи, защото може и да те разплаче. Защото Патрик Ротфус е нежна душа, която живее във време на задници.“
А истинско сериозно и много смислено ревю за книгата има в „ShadowDance“.
Далеч повече ми хареса разказа на Ротфус „Дървото на мълнията“ от сборника „Разбойници“ под редакцията на Джордж Р. Р. Мартин, макар да е само отломка от неговия свят.
