Нищо по-самотно няма на тоя свят от дунавския бряг с един-единствен човек на него.
Никога не знаеш коя книга ще те приюти. Или коя внезапно ще те грабне (със или без Тото) и ще те пренесе през времето и пространството, ще те приласкае чрез страниците си в спомените за твоето собствено отминало и уж забравено детство. Сборникът „На два гласа“ на Иван Станков ме пренесе там назад, в дунавските села, които съществуват и до днес в различно време от настоящето, и точно там хора и животни все така съжителстват в един особен северозападен магичен реализъм, който би впечатлил и южноамериканските майстори на жанра. Тава са кратки и затрогващи истории за обич „между едно животно и един човек“, които се „разбират помежду си с думи и без думи“, и се развиват на „брега на Дунава, който продължава старателно да отмерва човешките времена“, така хубаво си го е казал Станков. И те преливат както една в друга, така и в спомените на правилния читател – защото „книгата на света всъщност е една. Няма отделна книга на моя живот, нито на твоя“. И с точно тази книга човек може сам да се чете.
Осъденият на смърт е най-свободният човек на света, защото няма никакви намерения. Намеренията, намеренията, те погубват човека.
Историите на Станков чудесно се вписват в оная достойна българска литературна традиция, с която усърдно ни запознават – къде успешно, къде не – на училищния чин. Но те притежават и дълго трупана кротка мъдрост, която нарядко се пресяга и жилва нашето време и модерните порядки. Не желая да се спирам на сюжетите на отделните разкази, ще ги принизя, ако ги извадя вън от сладкодумието на автора, но мога да призная, че отдавна не съм чел толкова човеколюбиви, красиви, малко минорни, но така живителни разкази. Липсваше ми тая литература, която дъхти на живот, на природа, на истинско, не въобразено и поукрасено село, на порядки на хора от други времена и с други, по-стойностни ценности, но и с присъщите им неизбежни слабости и кривини.
В „На два гласа“ ръбатият и малко див Северозапад, който покрай колоритния си диалект по-често става фон на хумористични творби (книгите на Стоян Николов-Торлака, „Живак“ на Димитър Живков, „Смок“ на Ели Лозанова и други) е опитомен, както са опитомени хората от животните в едно особено и леляно мирно съвместно съществуване, което нехае за света отвъд. А в деликатната проза на Иван Станков добра среща си дават и ерудицията, и поезията. И сърцето се стаява в края на всяка история. Точно както се е стаявало някога пред тихата сдържана тържественост на голямата река.
От същите жанрове
