Петък вечер си е идеалното време да говорим за трилъри. „На живот и смърт“ отдавна ми е в полезрението, но дълго време като цяло отбягвах жанра, но сега си наваксвам малко по малко. Обещанието на завръзката в книгата е добро – затворник излежава десетгодишна присъда, но бяга от затвора буквално в нощта преди освобождението си. Полицията се втурва по петите му, защото законът си е закон, дори броени часове да са деляли Оуди Палмър от официално освобождение.
Оуди е осъден за обир на банков камион, при който умират четирима души, а седем милиона липсват. Парите така и не се откриват, а десетте години са същински ад за него, след като мнозина се опитват да се доберат до тайната му или просто да го пречупят… което обикновено върви и с летален край. Но той оцелява, а и намира по някой приятел.
Точно един от близките му хора, осъденият за убийство Мос, получава мистериозен шанс за спасение – сенчести фигури му осигуряват излизане от панделата срещу това да намери Оуди на всяка цена. В издирването му са включени и всички полицейски сили, а неговата поява в близост до дома и сина на полицая, който някога го е заловил, изправя на нокти разследващите.
Майкъл Роуботъм не крие симпатията си към Оуди и от самото начало е доста ясно, че той има солидна причина да избяга от затвора точно преди освобождението си и че вероятно в онова престъпление, за което е осъден, има неща, които са убягнали на разследващите. Връщайки се в миналото му, той описва неговата младост и проблемите с брат му, който се забърква във все по-големи неприятности, ангажирането на Оуен около един престъпен бос и… любовта, която среща в лицето на красивата Белита, собственост на шефа му. Двете линии в настоящето и бъдното се развиват успоредно, играждайки мозайка от измами, престъпления и тайни, които цяло десетилетие са останали заровени, но им е дошло времето да видят бял свят.
Стилът е силният коз на „На живот и смърт“ – Роуботъм впримчва в повестованието си и не пуска, макар самата криминална интрига да не е особено оригинална, което върви ръка за ръка с прилична доза предвидимост. Краят обаче беше добър, това трябва да му се признае. Напомни ми на един друг трилър – “Галвестън” на Ник Пизолато.
От същите жанрове
