Цялата същност на Лапландия е в комбинацията от големина и празнота. В пронизания от обрулени смърчове хоризонт, чиято ужасяваща пустота поддържа хората занемели, а митовете – силни. Митовете – те се хранят със страх. От тях се напластяват чудовища, тръгнали да бродят из ширните блатисти местности като отколе задействани машини, които вече никой не умее да изключи.
Не сте добре дошли в Лапландия, в този „мъчно определим пущинак, нещо като излишък, който бог цапнал около северната полярна шапка, след като другаде разположил поляни, тресавища и дъждовни гори“, където може би още бродят тигрокраки страшилища, а по пътя към нея ще бъдете спрени от граничар, който обяснява на пътниците, че „държавата Финландия не препоръчва да се продължава напред“. Но точно там безстрашно отива Елина Юлияко, обратно към родния си дом, където трябва да извърши своя ежегоден ритуал – да иде при съвсем плиткото Горно езеро, в което самотна „се муси щука“, последната оцеляла от „плейофите“, които се разиграват на живот и смърт в намаляващата през лятото вода в езерото. Елина има нужда да хване тази щука на всяка цена – но защо, трябва сами да разберете в чудатия магическо-реалистичен роман „На лов за дребна щука“ на Юхани Карила.
Каква мъка само беше да е жива и да изпълнява безумните задачи, свързани с живеенето.
По петите на Елина пък поема комисар Янатуйнен в напразно очакване просто да си свърши работата и да я арестува по подозрение в убийство. Комисарят не си взема поука от решението на своя колега да се самопростреля, за да не трябва да ходи в Лапландия, нито се вслушва в историята за друг комисар, който преди двайсет години направил грешката да замине да разследва данъчна измама в Лапландия – двудневното му пътуване прераснало в двумесечно изчезване, а като се върнал, бил загубил единия си крак, а косата му била побеляла. Защото там всичко може да се случи – от езерото да изплува воден дух, който да иска да спечели нечия душа, бродят великани (хубаво е да запомните, че „разсмиването до смърт било известен трик за справяне с великани“), честичко се навъртат горски тролове (и да знаете, че седне ли такъв на задната седалка на колата ви, трудно ще се оттъмнете от него), а сякаш най-странно е същество, някога познато под името Оли Млескалото – „трудно беше да се каже на какво прилича, понеже оставяше усещането, че има от всичко налично на острова“, който единствен може да сподели мистични тайни като тази, че „времето на хората е отминало във вида, в който го познаваха понастоящем… Какво е Земята? Нищо повече от фоайе, в което човекът е чакал само миг.“
Като малка младата стопанка на Юлияко вечно беше забила нос в книгата. Още тука трябва да ти светне червената лампичка, че Лукавия ѝ е докопал душицата. Никой нормален човек не чете чак пък толкоз.
В този свят здравият разум не може да помогне, а човек просто трябва да се вслушва в думите на местните, да се скрие по време на чародейската нощ и да не се стряска от всичко, което се случва отвън, а в крайна сметка може би трябва да приеме, че под плиткото езеро може би има портал към друго измерение, а „между тези два свята щуката щъкала като вестоносец“. А може би е по-лесно да се приеме, че древен демон бродник може да се вселява в хора и да ги използва, за да задоволи вечния си глад. Или… още хиляда дребни неща, които превръщат книгата в чудато скиторене из дебрите на човешкото въображение.
Нямам представа как да определя „На лов за дребна щука“ – освен очевидния скандинавски магически реализъм, тя е и любовна драма за две счупени души, които са имали шанса да се подкрепят взаимно, но са го пропилели, тя е трагикомично приключение за човек от друг край на Финландия, който трябва да приеме, че е попаднал в свят, в който вярата върви преди знанието, и че не всяко престъпление трябва да бъде наказано. За щастие, изключителната преводачка Росица Цветанова, превела този причудлив текст с магическореалистична вещина, е добавила пространен послеслов, който добавя така нужния контекст към романа. Точно в него се споменава и още една сходночудесна книга, за която си мислех, докато четях романа на Карила – „Никога преди залез“ на Йохана Синисало, а към нея ще добавя още две книги, неслучайно преведени все от Цветанова: „Oneiron. (Фантазия за секундите след настъпването на смъртта)“ на Лаура Линдстед и „Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон.
От същите жанрове
