На ръба на света и отвъд него – във виртуалността

Да, и твоят интернет е тяхно изобретение, това вълшебно удобство, което прониква като мирис и в най-дребните детайли на живота ни – пазаруването, домакинството, домашните работи, данъците – и абсорбира енергията ни, изяжда времето ни. И в него няма невинност. Никъде. И никога не е имало. Заченат е в грях, най-ужасния от всички. Става все по-голям, но в сърцето му продължава да се таи горчиво и студено влечение към смъртта на планетата, и не си мисли, че нещо се е променило, хлапе.

    Съзнателно пропуснах „На ръба на света“ при излизането ѝ в края на миналата година – около нея се беше заформила някаква легенда за труднодостъпност, за висота на изказа, която не е за простосмъртни, за сюжет, който броди из литературни селения, които направо отказват всеки лекомислено полетял към тях, всеки читател-икаровец. Сетне това сякаш се потвърди – няколко души около мен започнаха книгата и скоро я оставиха. И си казах – не е за мен, не ми е дорасла толкова гагата, а интерес да чета нещо само заради предизвикателството нямам. Сетне обаче пак така почти пропуснах „4 3 2 1“ на Пол Остър, отново някакви клетви и заклинания за величие се сипеха около нея, пък и обемът бе респектиращ, но лятото вече е по-добро време за хвърляне в дълбокото – зачетох се и да, това е наистина ГОЛЯМА книга. И след като я пребродих, се сетих пак за Томас Пинчън. И си казах, че поне мога да опитам. Започнах книгата предпазливо, с очакване за пристъпване в пропаст, която бързо ще ме погълне и излизане от нея няма да намеря. Нищо подобно.

   „На ръба на света“ наистина е роман за пристъпване в пропаст, но тя не бе за читателя, а за героите, които живеят в месеците преди и след терористичната атака на 11 септември. Тъкмо дот ком балонът се е взривил и налудничавите мечти за безкраен растеж и баснословни богатства са се оттекли в канала, както често се случва. Далеч напред в бъдното са новата експанзия на дигиталното – там, в началото на XXI век има едно краткосрочно отрезвяване, но това не пречи на оцелели от срива да организират партита а ла Гетсби. Самият Ню Йорк съчувства на провалените, но слави победителите – и продължава налудничавия си ритъм на живот, който го е поддържал от създаването му. Много градове по света са по-възрастни от него, някои с хилядолетия – но по концентрацията на енергия, съзидание и разрушение малцина могат да се сравняват. А скоро идва нов исторически спазъм, който ще хвърли сянка върху десетилетията напред и ще запрати света в лепкавата кал на сблъсъка между цивилизациите, това импотентно клише, което замени предишното за края на историята.

 Ерик е леко уклончив:
– В случай че се наложи да напусна града спешно. – Прави пауза, все едно мисли нещо. – Просто напоследък нещо ме обзема някаква виртуалност.

  Централен персонаж (освен Ню Йорк) в романа е Максин Тарноу, събитията около която придават лекия криминален вкус на повествованието. Тя е експерт по измамите, макар и с отнет лиценз, и има навика да се забърква в неприятности. Самата тя може да оправи много каши – понякога с използване на оръжие дори – но по-трудно се оправя със собствената си каша, тази на децата, не-съвсем-бившия съпруг, по някоя любовна афера и смъртта на хора, на които държи. Скоро тя се оказва впримчена в объркващия свят на милиардера Гейбриъл Айс, един от малкото оцелели от дигиталната хекатомба, около който се вихрят необясними парични потоци, идващи и потъващи в неясни посоки.

   Максин се заравя в това разследване, което поставя на изпитание всичко, което знае и чувства. От една страна, нейни приятели са разработили изумителен софтуер, който е запазил изначалната свобода на интернет и който акули като Айс искат да погълнат и превърнат в машина за пари. От друга, един подозрителен видеоклип на хора, разполагащи оръжие на нюйорски покрив, в обсега на който минават пътническите самолети, я изправя на нокти – а след атентатите се оказва и следа към още по-жестоки истини. От трета, близки жени на Айс се сближават с нея и я въвличат в собствените си проблеми и трагикомични преживелици. От четвърта… как да се оправя с личния си живот, с убийството на приятел, с привличането към агент-мръсник… и към кръвта, която предстои да се пролее. Много вектори на агресия има около Максин и всички могат да се обърнат срещу нея.

  Ще цитирам Стефан Иванов, който в „Площад Славейков“ е написал прекрасно ревю за книгата: „Историята е водена от случайности и съвпадения, в които в лупинги се комбинират криминале, социална критика, злото на пазара и късния капитализъм, трилър, лъстива романтика, необикновени сексуални практики, убийства, осъждане на военната индустрия, пране на пари, търговия с влияние, борба на лошо срещу добро и миш-машът от човеци, наречен Ню Йорк. Сюжетите се движат не само с взаимоотношения между персонажи, а и между институции, сгради, бизнеси, правителства, обекти и утопично виртуално убежище под повърхността на видимия Интернет.“

  Не е трудно в този роман да се видят отгласи от „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко – това грижливо нахвърляне на подозрения, на привидни връзки, на конспирации, които се изливат отвсякъде – а може би изобщо не съществуват и всяка връзка е просто електронен шум, създаван от успоредната дейност на безброй устройства-хора в симбиоза. Аз лично откривам и нещо от Кърт Вонегът и последния му голям роман „Фокус-бокус“ – в ироничното отношение към властиимащите, към богатите, към тези, които продават всичко и всеки, към усещането, че краят на историята отдавна е отминал и отвъд него лежат само абсурди и трагедии, които се редуват в дяволски танц. Но Томас Пинчън гради и своя самобитна отвъдутопия – не анти – там, където истината вече няма никакво значение, а това, което се вижда на повърхността, служи само за да прикрива случващото се в дълбокото. Той вгражда страха си за света, който се е устремил бясно към собствената си голгота – и щастливо, видиотено се смее, докато краят наближава все по-бързо, колкото по-бързо се движат електронните сигнали. До момента, в който ще надминат скоростта, при която мозъкът ще премине в сингулярността, или ще се взриви. А може би двете са едно и също нещо.

     И също като репликата на героя по-горе, всички малко по малко ги обзема една виртуалност – и точно както в корицата вляво, при обелването не само на сградите, но и на хората внезапно ще пробляснат силициеви схеми. Виртуалност, която е нашето настояще, и бъдещето на която чудесно описват и Ърнест Клайн в „Играч първи, приготви се“, и Дейв Егърс в „Кръгът“.