…“злодейството“ не е състояние на ума или морална преценка… То е име на професия.
Влязох с огромно очакване в новия чудат свят на Джон Скалзи – при последната си книга, „Дружество за опазване на кайджута“, той призна, че му се пишат по-леки стилово сюжети и сега го затвърждава с „Начинаещ злодей“, хумористична пародия, която ми напомни филмите за Остин Пауърс. Това е свят, който е трудно да бъде отличен от настоящия, злодейството си е отличителна професия, макар и непозната за голяма част от света („Това бяха професионални разрушители: хора, които проучваха системи и процеси, намираха слабите точки, вратички и непредвидени последствия от тях и ги експлоатираха за собствена изгода или за целите на клиентите си.“), което звучи, кхм, достоверно, но към него са добавени интелигентни делфини (със силни леви тежнения) и… котки. Личи си от оригиналните корици, че това е важното, и няма как да не се акцентира на него. Как тези котки са станали интелигентни – „краткият отговор е „генно инженерство“. Дългият изисква научна степен“, както самодоволно заявява герой на Скалзи.
Действието започва минорно в духа на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Чарли Фицър е типичен неудачник, който така и не успява да се справи с живота и в общи линии има покрив над главата си само по милостта на роднините си – която до голяма степен се изчерпва. В главата си е построил навярно последния си оптимистичен бизнес план, чрез който да изплува, но онези негативни хора в банката така и не могат да оценят потенциала на идеята му – или поне потенциала точно Чарли да я реализира. Толкова по-добре, че точно в този житейски напрегнат момент за него чичо му Джейк предава богу дух. Чичо, който може и да е бил супербогат, но никога не е присъствал в живота на Чарли по неясни причини. Но сега е решил посмъртно да му предостави бизнеса си – който се оказва доста различен от това, което неговия племенник – или обществото и медиите – са подозирали.
След наистина забавно погребение, на което разни крайно съмнителни лица държат да се уверят, че Джейк е наистина мъртъв (бил симулирал в миналото това си състояние), Чарли се оказва хванат за ръчичка и поведен на осветляваща ума и помрачаваща разума разходка из истинското състояние на нещата. Където разбира, че собствената му котка е била всъщност назначена да се грижи за него („разумните котки са полезни за интересите на вуйчо ти в бизнеса“), че на света има много злодеи, които са били в дългогодишен глобален конфликт с чичо му, а сега те го канят на своята „Конференция на злодеите“ („Представете си Давос, но не се преструват, че искат да помагат на хората“). А, и че трябва някак да убеди делфините да не стачкуват, защото от тяхната кооперативност зависи много. И ето го Чарли – един вид почетен гост на грандиозно събитие на организация на злодеи, където разбира, че чичо му е намирал за нужно да тормози всичките си „колеги“ години наред – но причината не е била, че е искал да осуетява злодейските им планове или да се прави на герой. О, никак – правел го е „не заради добрината в сърцето си. Правеше го за пари. И понякога от злоба. Чат-пат за да види какво ще стане. Не е точно героизъм.“ И сега неговият племенник е попаднал в свят, който иска от него чутовни суми пари (нещо за някакви плащания със задна дата), заплашен е от най-могъщите хора на света, че трябва да плаща за чичовите си действия, а умните му котки и помощници могат да му помогнат само до някаква степен. Защото той просто не е „хиперконкурентен задник, който иска да влезе в света на останалите хиперконкурентни задници и е готов да стори всичко за това“. Но пък има добро сърце и известни знания, които ще му дадат някакъв шанс в борбата за глобална доминация, единствената цел на всеки самоуважаващ се злодей или организация от такива.
„Начинаещ злодей“ започна много обещаващо, Скалзи отдели достатъчно време и страници да ни започнае с Чарли и незавидната му ситуация, самото опознаване и смайване пред истината за дейността на чичо му бяха доволно забавни, всичко загатваше за разчупен и интересен сюжет с шеметни обрати. За съжаление за мен лично след средата книгата изведнъж пое в много по-ограничена от възможното посока, превърна се в борба за надмощие между герои, които имаха потенцал да са по-сериозни и опасни, а бяха само пародийни сенки на това. Чудя се дали това не е нарочен ход на Скалзи – да покаже, че дори и в нашия свят хората, които се имат за негови задкулисни господари, са просто нефелни наследници на стари богатства, които просто паразитират върху тях. Имаше нещо британско като дух в този роман, като задявка с филмите за Джеймс Бонд, да речем, подигравка с аурата около благородническите родове и техните наследствени права и привилегии. И бих го приел по-позитивно, ако беше начало на поредица (не че не може да се превърне в такава в бъдещето), но като самостоятелен роман просто нямаше достатъчно плът – като размах на сюжета и брой страници, – за да ме впечатли наистина. Скалзи обаче може да пише увлекателно и меню в ресторант, така че го броя все пак за приятно прекарано време.
