Никоя друга нация не е видяла толкова много селски въстания, не е била прояждана от толкова много граждански войни и не е била атакувана от толкова чести външни нашествия; и въпреки това никоя друга нация не е съхранила така добре характерната си култура.
Уън-юен Циен
Парадоксално, но в специалност „История“ в СУ имахме всичко на всичко една лекция за историята на Китай – и само една за Индия впрочем. Две от най-древните цивилизации бяха оставени изцяло извън вниманието, докато европоцентричната версия на историята беше изследвана до втръсване. Няма изненада в такъв случай, че имам интерес към книги, които нарушават тая стройна идея (Ерик Улф я описва така: „Общовъзприетата и мързелива история на цивилизацията е тази, където Древна Гърция поражда Рим, Рим поражда християнска Европа, християнска Европа поражда Ренесанса, Ренесансът – Просвещението, Просвещението – политическата демокрация и Индустриалната революция. От своя страна от кръстосването на индустрията с демокрацията се раждат Съединените щати, въплъщавайки правата за живот, свобода и стремеж към щастие.“), като тук мога да посоча примерно четири – „Пътищата на коприната“ на Питър Франкопан, от която взех този цитат, „Антични светове” на Майкъл Скот, „История на древния свят“ на Сюзън Уайз Бауер и „Под различни небеса“ на Норман Дейвис. Проблемът с тези други цивилизации е, че ми липсва рамката, основните знания, около които да се трупа друга информация – което води и до нуждата да чета книги като „Най-кратката история на Китай“ на Линда Джайвин.
Разбирам напълно възраженията към такъв тип олекотени истории, но все отнякъде трябва да се започне. Определено няма да преразказвам китайската история, авторката го е направила удачно, като още в началото пише, че тая работа с петте хиляди години писана история не е съвсем вярна, по-точно: „Най-старото материално свидетелство на китайска писменост обаче датира отпреди 3500 години, което я нарежда на трето или четвърто място в света след тази на шумерите в Месопотамия, на древните египтяни и вероятно на минойците.“ След това хронологично проследява не толкова владетел по владетел – в често политически разкъсаните китайски земи това е невъзможно, колкото се опитва да отличи приносите на различните династии, които се сменят на кормилото на властта и с променлив успех се опитват да консолидират колкото се може по-голяма територия. Голяма до непонятна за нас степен, които възвеличаваме битки с по няколко десетки хиляди войници на бойното поле, докато в Китай нещата още тогава са от различен порядък – „преброяването от 754 г. съобщава за население от около 53 милиона души, но по-вероятно е да са доста повече, защото „преброяванията при Тан не са обхващали всички мигранти, нехански етноси, монаси, странстващи артисти, работници и евнуси“. Обърнато е изрично внимание на императора, който изгаря огромна част от книжнината и забранява да се говори за миналото, като по това време „при Цин свирепо и масово са преследвани учените хора, особено конфуцианците“, но и примерно на изработването на законника на Тан – в който има и крайности като „екзекуция на цялото семейство на осъдения за противодържавни деяния“, но и „никой съдия не може да наложи смъртна присъда, без да е гледал делото в три различни дни, като едновременно се въздържа от месо и музика, за да се фокусира върху сериозността на решението“. Акцентирано е на идеите на реформатора Уан Аншъ, живял през XI век, който „ни е завещал обществени институции като сиропиталищата, болниците, училищата, гробищата и зърнохранилищата“. В тези времена се създава и системата баодзя, в която сто домакинства се обединяват с цел „съвместна защита, облагане с налози и съблюдаване на закона“, което отеква до наши дни във „вездесъщите квартални комитети в КНР“. От този период датира и зловещото пристягане на стъпалата на момичетата от ханското етническо мнозинство, което буквално е осакатявало крайниците им.
Чуждите нашествия заемат немалка част от китайската история – сред които определено се отличава това на Чингис хан – „монголите са избили 7 от всеки 8 души по пътя на завоеванието си“. По-късно авторката се спира подробно на Опиумните войни, които завършват с „т.нар. Неравни договори, с които започва векът на унижението за Китай в ръцете на редица имперски сили. Те възвестяват началото на края – не само за Цин, но и за цялата династична система, с която се е управлявала страната в продължение на хилядолетия.“ Описано е въстанието на боксерите, което през 1900 г. е потушено от съюзническа армия от 8 държави, която на свой ред нахлува и опустошава столицата Пекин, а сетне се проследява и противоречивата история на Китай през XX век, та до въздигането ѝ до икономически и политически гигант в наши дни.
Препуснах малко през вековете, описани в „Най-кратката история на Китай“, но така прави и авторката. Хилядолетията назад са представени основно като приказни сюжети, а историческите фигури често изглеждат като митологични персонажи. В стремежа си да опише културните промени, тя цитира много поеми, спира се на легендарни битки, които и до наши дни са обект на изследване, на множество мъдри и не по-малко не чак толкова мъдри владетели и техни съветници. Войните са неспирни, огромната китайска територия е постоянно разделена на различни по сила държави, които се конкурират помежду си, а нахлуването на други народи е по-скоро правило, отколкото изключение. Разбира се, една такава книга не засяга дори върха на айсберга, което е Китай – но както споменах в началото, интересуваше ме по-скоро да си подредя една историческа рамка в главата, пък с други книги в бъдеще време ще я дозапълвам. Струва ми се, че ще четем много книги за Китай в бъдното – и бъдещите историци в СУ определено ще имат повече часове за тяхната история.
От същия жанр
