След като се запалих по Джон Вердън с последния му роман – „Не заспивай“, бе логично да се върна към началото на поредицата за Дейв Гърни, макар че липсата на тираж на старите заглавия да направи това по-трудно от очакваното. И все пак бяха изровени от склада и стоварени на солидна купчина пред мен, а първата част – „Намисли си число“, тръгна с мен за морето. Роман за точно ден на плажа, Вердън отново ме прикова към себе си и изпуснах няколко влизания във водата, за да продължа да поглъщам страниците.
Убиецът, с който се поставя началото на разследванията на пенсионирания полицай Гърни, знае плашещо много за жертвите си – до степен, че им праща два плика: в единия ги приканва да си изберат число от едно до хиляда, а в другия е точно числото, което първо им е хрумнало. Освен това им посвещава игриви стихчета, свързани с миналото им, които постепенно стават заплашителни. Мистерията е пълна, а скоро и става кървава, когато полицията започва да намира един след друг трупове с пронизано многократно със счупена бутилка гърло. Следите обаче са само тези, които убиецът е решил да остави, а между жертвите наглед няма никаква връзка, изключая това, че са били в плен на пиячката. Гърни пък трябва да се справя и с явното неодобрение на жена му, че пак се забърква с разследвания, но няма как – инстинктът го зове, особено след като е учил навремето с една от жертвите. Кулминацията го отвежда далеч, към дъното, където пъкленото дело на убиеца трябва да получи грандиозен завършек.
„Намисли си число“ е наистина добро начало на поредица, и с нея да бях почнал, пак щях задължително да продължа. Вердън просто умее да изгражда сложни отношения около своя герой, а всеки от свързаните с разследването полицаи бе интересен образ със собствена мотивация да работи в една или друга посока. Не улучих кой е убиецът, но пък разпознах далеч преди Гърни една ясна податка за негова намеса. Доста хора споделиха, че не им допада ролята на съпругата на полицая в книгата, но трябва да се отбележи, че без нейните дребни, но точни бележки той нямаше да види някои от следите. А пък това, че постоянно го конфронтира и е против да се замесва в поредния случай със сериен убиец-психопат – че какво по-нормално след толкова десетилетия живот в страх? Вердън описва бегло предишни случаи на Гърни от времето му като полицай на служба и наистина са плашещи – особено онзи, в който убиецът праща късове от жертвите си на разследващите полицаи.
Краят бе наистина добър, точно такъв тип сцени на върховно напрежение и внезапно разчупване на ситуацията ми допадат, а доближаването до ръба на пропастта винаги изправя косата.
Продължавам със „Затвори очи“ скоро.