Като дете обожавах този тип книги, препрочитах пак и пак всякакви истории, свързани с открития и приключения сред дивото, затова и биографията „Нансен. Полярният изследовател, който искаше да промени света“ на Хавиер Качо ме върна емоционално към едни по-простички времена. Не знаех почти нищо за големия изследовател Фритьоф Нансен, преди да прочета книгата, а това е пропуск, който няма оправдание – малцина са толкова ярките личности, оставили следа навсякъде, където са насочили взора си. От науката и първоначалните му изследвания на нервните клетки, сетне паметните му пътешествия през Гренландия и към Северния полюс, а след това мащабната му политическа кариера в борба за независимост на Норвегия, а сетне и в подкрепа на военнопленниците и бежанците след Първата световна война, която с основание му носи Нобелова награда за мир през 1922 г.
Но да карам поред, иска ми се да представя накратко живота на този изумителен човек с надеждата и вие да прочетете книгата. Качо с много обич и преклонение ни въвежда в живота на един буден младеж, който не се притеснява да се втурне да прекосява пешком заледени планини, доста опасно начинание, а тогава и за пръв път започва да опознава предимствата на ските, които дотогава се използвали само за скокове и надбягвания, но не и за реални преходи през снега. В тези млади години за първи път поема и на изследователска мисия с кораба „Викинг“, където „трябвало да общува с груби мъже, калени от живота, за които дипломите и социалното положение не означавали кой знае какво. За тях имал значение само куражът, с който умееш да се противопоставяш на опасното море и леда“. А кураж Нансен имал предостатъчно, отличил се и с точен мерник при опасните срещи с мечки – три за един ден, особено докато корабът се оказва пленен от ледовете за известно време.
Но чистата научна дейност не е нещото, което може да удържи порива му за свобода – Нансен пише на баща си, че „ще подаде оставка и ще пътува, за да продължи обучението си; иска да опознае други места, дори други култури, извън границите на тази изчерпала се Европа.“ И го прави. Но истински важното е първата му голяма лудост – желанието да бъде първият, който е пресякъл Гренландия от край до край, което и прави, като пътем прави важни изобретения за оцеляване в полярните ширини: подобрения на котлона за готвене и добиване на вода, шейна „Нансен“, чийто дизайн се използва след това десетилетия напред, измисля и „нова екипировка от слоеве дрехи, лесни за обличане и за събличане“. Този първи подвиг го прави прочут не само сред сънародниците му, но и по света, което и помага да се заеме с планирането на още още по-голям подвиг – достигане до Северния полюс с кораб, който според него ще бъде влачен заедно с ледовете от течение, което минава под него. Тогава Нансен възлага проектирането на кораба „Фрам“, който се отличава с невиждан досега корпус, предназначен да да се издига над ледовете, а не да бъде смачкан от тях.
Качо обръща много внимание на брака му с Ева, който минава през много върхове и спадове, през много болки и радости, а в крайна сметка думите на майка ѝ сумират най-добре предизвикателството да бъде съпруга на Нансен: „Помни, че си женена за учен и никога не ще можеш да искаш от него повече от половината му душа“. Защото това е човекът, който поема на крайно опасно пътуване към полюса, което се очаква да продължи с години, а шансът да загине с целия му екипаж е огромен. Подробностите около пътуването му са описани пространно, а истинското приключение започва, когато Нансен осъзнава, че планът му няма да сработи… и измисля в движение още по-откачен план – или както поетично се изразява Качо: „била го застигнала песента на ледената сирена, била обсебила сърцето и ума му, привличайки го по неустоим начин към най-несигурното от приключенията в Арктика“. Ученият напуска кораба, изоставяйки своя екипаж, заедно само с един съратник – Йохансен, четири шейни и близо 30 кучета, които да ги теглят (съдбата на животните не е нещо, което хората с леки нерви ще понесат). След смазващи усилия те се оказват на само 400 км от полюса, когато осъзнават, че просто няма как да продължат. Започват опасното си връщане, което включва многомесечно зимуване в ръчно направен подслон четири на два метра, опасни срещи и убиване на множество мечки, и в крайна сметка сурово другарство между двама души, които може цели 15 месеца да не се къпят и да не сменят дрехите си, но чак по повод Новата година решават да си говорят на „ти“. А как оцеляват – ей това е смайваща история, която сами ще трябва да си прочетете.
Славата на Нансен след връщането му е огромна. И за моя изненада тук книгата стана още по-интересна, макар че полярните изследвания постепенно бяха изтласкани встрани – там, където Руал Амундсен „открадва“ от учения кораба „Фрам“, отправяйки се към Южния вместо към Северния полюс, за да се впусне в прочутия си дуел с Робърт Скот (чиято съпруга Нансен упорито и безсрамно ухажва, между другото). А довчерашният изследовател, който сякаш бяга от цялото човечество, се втурва в изумителни дипломатически совалки, за да подкрепи норвежкото движение за независимост от шведската корона, при което опасността от война между двете държави е повече от реална. Това го подготвя за още по-важната му мисия, когато е назначен за върховен комисар на Обществото на народите за военнопленниците след Първата световна война, при което помага на 200 000 души да се приберат по домовете си. Помага и за връщането на хиляди български пленени войници, пръснати из Балканския полуостров, и особено за 10 000 от тях, които полагали робски труд в Гърция, а за други 15 000, намиращи се в Югославия, било поискано заплащане във… въглища. Разбира се, най-добре познат е с борбата си за т.нар. „Нансенов паспорт“ – документа, който позволява на стотици хиляди души да започнат нов живот… години и години на отдадена работа за другите от човек, който на младини иска да се отдаде изцяло и само на науката, а е познат основно с това, че е бродил из най-невъзможните за живот зони за планетата.
„Нансен“ на Хавиер Качо е прекрасно написана книга, макар в нея да натежава романтичният дух – по-критичен към изследователя тон има само по отношение на личния му живот, но не намирам за нужно да се спирам за това. Подробно и много вдъхновяващо е описан живота на този невероятен човек, който заслужава да бъде помнен от всеки човек на планетата – но както мнозина други, бавно изчезва от паметта, затлачена с твърде много глупости.
От същите жанрове
