Смайващо е нивото, на което пише Дейвид Мичъл още в първия си роман – точно както „Облакът Атлас“, която го изстреля към висините, и „Написано в сянка“ е фрагментарен роман в девет различни истории, които преливат бегло и почти незабележимо една в друга. Но точно от тези леки докосвания се оформя стълба нагоре и стълба надолу. Към небето и към бездната – а човечеството успява да се движи и в двете посоки едновременно, преди да се изправи пред върховното изпитание. И да се провали.
Бегло ще се спра на отделните истории. Първата е за беглец с промит мозък, който по заръка на лидера на секта извършва терористично нападание в Япония и докато се крие, очаква обещанията на неговия повелител да започнат да се сбъдват. Втората се развива пак там и описва как продавач в музикален магазин се влюбва в красива чужденка – и това наглед банално, но така хубаво описано събитие побутва събитията към Хонконг, където един британски адвокат, който споделя дома си с призрак, с тъгата по избягалата си съпруга и с пагубна страст по друга жена, излиза за последен път от дома си – сложният му корпоративен свят е напът да рухне и да го повлече със себе си. След капиталистическия епизод идва ред на духовния – на Свещената планина в Китай, в друго време, където съдържателката на една чайна е свързващото звено между историческото време и това на боговете, и е свидетелка как за броени десетилетия страната ѝ се променя из основи – и не съвсем.
Оттам отиваме на север, в Монголия, където обикалят туристи, търсещи преживявания, а пътем се появява и безплътно същество, което няма да изненада никой, чел другите романи на Мичъл, основно, разбира се, „Часовници от кости“. От тяло на тяло то търси себе си и себеподобни, но открива само колко объркващо сложни са човешките същества. От мистиката на просторите Мичъл пренася действието в Ермитажа в Петербург, където добре организирана банда краде платна и ги заменя с копия – последният им удар обаче ще се обърка страховито. След което романът отвежда в Лондон, където един музикант (бам, „Утопия Авеню“) и писател в сянка живее своя хаотичен живот и инстинктивно извършва подвиг с грандиозни последици – но няма да ви кажа и думичка как. Нещата се задълбочават и стават много по-сериозни с историята на квантовата физичка, която се прибира в родната си Ирландия, преследвана по петите от хора, които искат да притежават и насочват ума ѝ. А последната част, вещо ръководена от радиоводещ в Манхатън, отвежда към непредставимия финал на Мичъл, който събира в едно отгласи от всички предишни.
Всеки от тези разкази сам по себе си е малка вселена, която не исках да напускам, всеки от тях носи потенциала на цял роман и ми се струва, че в главата на Мичъл тези романи са написани – той просто е взел кратки откъси от тях и подмамва читателя в тях. Всъщност негодувах всеки път, когато някоя история свършваше… а след минути бях впримчен в следващата и вече тя не исках да има край. „Написано в сянка“ е роман за лудостта на човечеството, което е готово да се принесе в жертва на идеите си, които не винаги имат връзка с реалността – това е и натоварена с много музика книга (уважение за труда на преводачката Петя Петкова и безбройните ѝ важни бележки под линия), с много крайности в човешкото мислене, и с многото проявления на нашата сякаш вградена страст към разрушение. Изкушаващо е, разбира се, да видим в този роман семената на бъдещите му големи книги – освен споменатите, няма да пропусна и “Хилядите есени на Якоб де Зут”, а само се надявам и други книги на Мичъл да видим на български, колкото и да е несигурно това.
