Океанът въздъхва в далечината.
– Поколението на нещастните жени – казвам.
– В смисъл?
– На жените, които изнесоха всичко и всички на гърба си. Не знам как живеят така. Сещаш ли се за поне една, майма ми или твоята, въобще майките ни, които да са щастливи?
Скоро ще стане месец от прочитането ми на „Направени от вина“ на Йоанна Елми, а все не посмявам да пристъпя истински в нея чрез писане. Всъщност ми е неудобно, струва ми се нередно да го направя, толкова лично е всичко по тия страници, толкова пълнокръвно, една вивисекция на живота някога, живота сега, на живота изобщо по тия наши земи, дето се редуват поколения на нещастни жени – винаги има някакви причини за нещастие. Три жени, „приковани в задължението на кръвта“, които си предават една на друга наследство, което не е нужно никому, наследство от грешни решения, стоическо търпение и приемане на насилието като неизбежно и дори някак естествено. И бягството към други земи и други небеса („Тъжно е, че трябва да избягам от хората, за да ги заобичам.“), само за да осъзнаеш, когато се върнеш, че „Направена съм от вина, така както хлябът е омесен от брашно…“
Вече е разбрала, че никога няма да впечатли майка си: това би означавало да изтръгне ума си от тялото, да го смачка като божа кравичка върху напечен асфалт, после да намери нечия чужда същност – такава, каквато майка ѝ би обичала – и да я натика в себе си, без тя да бъде отхвърлена като несъвместим орган.
Три силни, кратки имена – Ева, Лили и Яна, три пресичащи се един върху друг животи, в които се озоваваме през различни очи, но някак историята е една и съща. Толкова младата и плашещо талантлива Йоанна Елми пише с перо на стара душа, с видели страшното очи, с преживяло много страдания сърце. Животът все е настояще и все е ранен от миналото и заплашен от бъдещето. Безутешни са тия страници и малкото смях в тях само изважда на по-преден план момента, в който юмруците полетяват и когато чупят се стъкла, а едно дете пита със угнетяващо примирение:
– Тате?
– Да…
– Ще ни убиеш ли с мама?
Ще ви убие, дете. Не физически. Но по много други начини, това описва Елми в своята ода на страданието, в която съседите никога нищо не са чули. То има много лица, понякога е чисто историческо, когато се връща човек от мястото, откъдето малцина се връщат („Във вратата се показва не човек, а спомен“). Или дори когато спасението бегло се е мярнало на хоризонта, то си остава само мираж – защото „Той не живееше с нас, но тя никога не му позволи да си отиде“. Но винаги, винаги „трябва да мислиш за майка си“, която твърде много е преживяла, а „у дома нямаше място за две жертви“. Само има място за предаването на жертвения статус.
Не знам толкова много за живота на майка си. Може би ако ми беше разказала, нямаше да бъда виновна, че не разбирах защо живеехме така. Може би нямаше да бъдем непознати, приковани в задължението на кръвта.
„Прекаляваш с драмите“, казват на едната героиня. Думи, които са изричани във всеки дом у нас и може дори понякога да са били правдиви. Но много по-често не са. В този роман се лъже за всичко, защото „не е важно какъв всъщност е животът ѝ, а какво мислят другите за него“, а само спомените за живота навън позволяват да си спомниш за нещо светло и хубаво, за място, където си бил истински, или както Елми пише – „винаги бяхме там, където сме“.
Усещам, че мога да пиша много за книгата, но не желая. Харесва ми този текст, съграден от цитати от книгата, които според мен добре представят нейната стойност като срез на един истински цирей, който не спира да гнети – домашното насилие и приемането на нещастието като нещо неизбежно, а и по някакъв начин една разплата с 90-те и всички стаи, в които са властвали мизерията, болката и отчаянието. Нямам никаква представа до каква степен този роман е самотерапевтичен, колко от сцените са извадени от живота, всички звучат като такива, диалозите са прями и жизнени, а така ми се искаше да удари един фалшив тон тук-таме, за да си поеме човек дъх спокойно и да си спомни, че чете литература, а не изповед. Дори не претендирам да съм вникнал и разбрал „Направени от вина“ в достатъчна дълбочина, но знам, че за мнозина това ще се случи неволво. Защото все така около нас си се случва всичко това от книгата – и все се върти тоя омагьосан кръговрат на болката. И все така има хора, направени от вина, че са се опитали да избягат от нея. Бягството от корена е забранено.
От същия жанр
