Дебютните сборници на млади автори винаги са гледани с известно недоверие – и аз не правя изключение в това предубеждение. Но след като наскоро Нинко Кирилов с неговите „Двойници и животни“ ме изненада приятно, сега дойде ред и на Алекс Томов с „Напускам, ангелът ми хранител е пиян“ да стори същото. И то по най-безцеремонния начин – разказите му са всичко друго, но не и плавни и спокойни. Напротив, те са ръбати и стремителни, прескачащи, с много недоизказани неща между редовете, символно разположени в иначе странно изглеждащите широки празни полета по страниците.
Започващ с един доста кафкиански разказ, Томов дава заявка, че освен модерното, пречупва и класическото в това, което пише, а разпознатите отгласи си остават зависими от книжния багаж на читателя. Следват мрачни и шантави неща, докато истинското впечатление идва с разказа „Какво ли искат сега?“ – чудесна антиутопична сатира в стила на Оруел, но с повече жестокост ала Бърджес и здрава ирония в края (не се сещам ала кой, какво да направя?). Следващите разкази бяха силна поредица, всеки от които чук в лицето на нещо масово и идиотско, без солидни описания, но с умело щриховане на есенцията.
Всъщност нямам идея как да предам впечатлението ми от сборника – хем точно този стил не е по мой вкус, хем в крайна сметка ми допадаше идеята, заложена в повечето от един от разказите, тази стихийна негативност и оспорване на общоприетото, това пренебрегване на авторитетите и внушените общи ценности. „Напускам, ангелът ми хранител е пиян“ е обещаващо начало за Алекс Томов и не е случайно, че „Жанет“ са преценили, че сборникът заслужава да излезе с тяхното лого.
