Наскоро някой ми каза, че вече си имало цял обособен жанр, наречен sick-lit, в който влизали книги като „Вината в нашите звезди“, „Часът на чудовището“ и други. Когато започнах „Наръчник на оптимиста“ на Матю Куик, я причислих към този тип, но след завършването й се замислих колко по-здрав от толкова много хора е болният Пат. И че това може да е книга за две пречупени човешки същества, но след прочита й имащите се за здрави ще са станали повече хора. И че това е една от онези простично написани и неустоимо затрогващи книги, които Холивуд ще осакати по инерция, но пък мнозина ще прочетат заслужаващия си първоизточник – и това е хубаво.
Зад кориците се крие историята на един мъж, който е потънал до дъното – разрушил е брака си, прекарал е години в клиника за душевноболни, – но се опитва да изгради живота си наново. Болката по загубената му съпруга е натрапчива, особено в началото името й буквално залива страниците. Майка му се опитва да го спаси от собствените му демони, които продължават да го преследват, баща му го игнорира, затънал в собствената си обсесия по американския футбол. Антитезата на утопичното американско семейство.
Пат е готов на всичко, за да върне съпругата си. Променящ тялото си с ежедневни, брутални тренировки, форма на бягство от болката (прилични дори на ОКР), променящ ума си с позитивно отношение към нещата, с преоценяване на миналото, на грешките, на пропуснатите шансове. Олицетворение на идеята, че с много труд и упоритост всичко е възможно. Само че не е.
И там се появява Тифани. Също пречупена, ударена тежко от живота. Залитнала, паднала, все още не успяла да се вдигне истински от земята. Имаща нужда да се опре на някого, който ще я разбере. И ще я спаси от самата нея, колко банално и колко реално.
Матю Куик разказва изцяло през погледа на Пат, през неговите простички и съсредоточени в една точка мисли, които постепенно се променят, проясняват, заздравяват. Освен съпротивата срещу увлечението по Тифани, на заден план тече и описание на спортните страсти, които не се различават особено по примитивността си от тези у нас, когато вместо радостта от спорта акцентът пада върху смачкването на съперника и привържениците му като заместител. Пат трябва да потиска напиращата му отвътре агресия с всякакви средства, но това не винаги е възможно в подобна среда.
„Наръчник на оптимиста“ е от ония кротки книги, които обичам. Тя не блести с нещо особено, но точно в това е нейната сила – една житейска драма, каквито обикновено остават встрани от прожекторите, освен ако не кулминира в кърваво насилие. Историята е топла, искрена, докосваща с лекота, според мен без да цели изрично това – все пак никой не умира в края, нито има захаросан хепи-енд, както във филма. Матю Куик наистина е направил впечатляващ дебют и само се надявам да видим и други от неговите книги на български, за да стане ясно дали е успял да напише и по-добри неща.
