Още едно фентъзи от поредицата на „Дамян Яков“, от която открих една от най-интересните книги, които прочетох през 2012 г. – „Кръчмата на Калахан“ на Спайдър Робинсън (тя стана и годишен бестселър на „Книга за теб“, едно небивало чудо за нашия ориентиран изцяло към новото пазар). „Наръчник по когнитивна магия“ на Лион Спрег де Камп и Флетчър Прат е пак в областта на хумористичните четива, но фентъзи опаковката не ми допадна толкова, колкото на предната спомената – по неясни причини хич не ми допадат книги, които привличат щедро към случването всякакви митологии, сигурно затова и „Американски богове“ на онзи, дет всички го славят, хич не ми хареса.
Е, тук положението, макар и да има общо, е по-интересно – двама сухари, английски професори, откриват чисто научен метод да пътуват между безбройните светове, които си съществуват съвсем наблизо един до друг, на един повей на мисълта разстояние. Леко подмамване на сетивата и начина на световъзприемане и хоп – вече си в друга вселена, с други правила и най-важното – с магияяяя! Положението обаче е усложнено допълнително с това, че магията действа по различен начин в различните светове. И така, видимо абсолютно непригодните герои се оказват все пак достатъчно адаптивни, за да оцелеят в поредица от приключения в различни светове, а на всичкото отгоре не пропускат да приложат научни методи към изследването им – а наука насред хаотични митологични светове си е забавна идея, откъдето и да го погледнеш. Разбира се, приключенията следват едно след друго, а най-яко става, когато един нещастен полицай се забърква в цялата галимация, макар да не му е хич зле в част от страниците.
Попрочетох малко повече за различните части на книгата, които са излизали в разнообразен вид (само в това томче с оригинално име The Complete Compleat Enchanter, което е издадено доста по-късно, са всичките), и видях, че доста по-запознати наблягат силно на факта, че историите са писани малко след излизането на „Хобит“ и преди „Властелинът на пръстените“, така че били важни за времето си. Аз лично не видях нищо архаично в тях, напротив, бяха си забавни и интригуващи, макар и малко в повече да ми дойдоха по някое време, миг спокойствие нямаше по тия страници.
Най-общо казано, на мен лично ми доставиха удоволствие, типичният английски хумор си го има, но, както споменах, пръкванията на разни богове с клиширани образи са ми досадни, но пък имаше и доста герои от непознати ми литературни произведения, та се ядваше. Сколонен съм да кажа, че ако се кефите на Геймън, може би книгата ще ви допадне, но не съм убеден в това.
Колежката Ана Хелс има далеч по-позитивно ревю за книгата.
От същите жанрове
