Кажи ми, че не те познавам, след като мога да нарисувам и двете страни на тази ръка по памет, твоята ръка.
Габриел Зевин е добре позната у нас още от затрогващия роман „Книжарничката на острова“, която зададе тон за една истинска вълна от книги за книжарнички. „Нашето вечно утре“ също е затрогваща, но по съвсем различен, осмислен и докосващо емпатичен начин. Макар наглед да е роман, насочен към младите, това е книга, изпълнена със зряла мъдрост, приемане, прошка и много, много обич, която няма нужда от физическо измерение, за да създаде истинска интимност между двама души. И разбира се, роман за видеоигрите (колко демоде звучи това, нали?) като първична нужда на човека, едно от най-ярките изкуства на нашето време, което не винаги получава нужното признание.
Тайната на игрите е, че ако станеш добър в някоя, можеш да бъдеш добър във всяка друга. Така мисля аз. Всичко се свежда до това да имаш добра координация между ръцете и очите и да наблюдаваш моделите на поведение.
Ето ги Сам и Сейди. Две хлапета, които се срещат в една болница. От самото начало Сам е този, който се бори с тялото си, с вътрешни и външни рани, този, който може би има нужда от подкрепа, а още повече – от разбиране. Сейди, обратното, е момичето, което иска да покори света, и сякаш няма нещо, което не е в нейните възможности. Началото на тяхното приятелство дори си има точен времеви измерител – 609 часа плюс четири, които не влизат баш в сметката. Преди всичко да се обърка по план.
Истински вниманието ми беше приковано, когато Зевин описа игра, създадена от Сейди, в която един простичък сюжет внезапно придобива драматична морална дълбочина, която резонира силно и с нашето време. Истината е, че не съм запален геймър („Плейстейшън“-ът ми само събира прах, от седмици не е пускан) и всъщност не отчитам възможността една игра да задава така важни въпроси, свикнал съм да ги намирам именно в книгите и крайно рядко в някой филм или сериал. От този миг вече знаех, че този роман е нещо различно и просто се оставих на Зевин да ми разкаже тази чудата история, в която действието скача във времето, но едновременно с това тихо и кротко се загнездва неуловимо в сърцето. Историята на Сам, който е „бездънна яма от амбиция и нужди“, не иска никога да го виждат като слаб и зависим, но и който в един момент осъзнава, че „може би едно смешно хлапе от смесена раса можеше да съществува в центъра на света, не само в периферията му“. Или на неговия добър приятел Маркс, който се радва на всички привилегии, но и знае кога да се спре, макар че „усещаше, че Сейди може би бе онази книга, която човек може да препрочете много пъти и всеки път да открива нещо ново.“ И Сейди, тази чудата бърканица от знаете какво, която не може да се откопчи от токсичната връзка с по-възрастен мъж, на когото се възхищава, особено когато се оказва, че тя и Сам имат нужда от него, за да създадат своя първи шедьовър. Една игра, която ще зададе толкова висока летва, че до края на книгата те ще се опитват да я прескочат – да прескочат всъщност себе си и да преоткрият едно щастливо и смазващо лято, в което единствено са били истински щастливи. Заедно. Сякаш светът не съществува и те трябва да си го създадат.
Желанието на Сейди беше да бъде велика: обикновено изкуството не се създава от щастливи хора.
Зевин задава успешна траектория за своите герои, особено за Сам, който става олицетворение на играта и на нейния иконичен главен герой, в него той е вложил всичко, което сам не може да има: „Искаше животът на Ичигоу, изпълнен с безкрайни и безупречни утрини, без грешки и следи от миналия живот.“ И без съмнение получава част от това, защото, както пише авторката, „гейминг индустрията, като много други сектори, обичаше своите момчета чудо“. И все пак това момче от началото до края на книгата остава една удивителна енигма и си мисля, че точно с това и става герой, който не може да бъде забравен.
Докато мислеше за това и гледаше малко преспапие, сърцето на Сам преливаше от любов към Сейди. Защо му бе толкова трудно да ѝ каже, че я обича, дори когато тя му го казваше? Знаеше, че я обича. Хора, които се обичаха много по-малко от тях двата, непрекъснато си го повтаряха и то не означаваше нищо. А може би това бе смисълът. Той изпитваше нещо повече от обич към Сейди Грийн. Трябваше да има друга дума за него.
Привидно спокойното темпо на романа подлъгва. Зевин умело прескача във времето, връща ни назад, за да допълни образите на тримата главни герои и какво ги е довело до траектория на сблъсък, след това им позволява като в игра с последователни ходове да направят своите движения – дали един към друг, дали в обратна посока, запълва малко по малко емоционалната мозайка на техните образи („Как бих могъл да продължа напред, когато жената, която обичам най-много на света, е влюбена в друг? Някой трябва да ми каже решението, за да не ми се налага да играя тази губеща игра през цялото време“), а в крайна сметка точно в една нарочно създадена игра двама души ще се преоткрият след най-тежката загуба и бягството от реалността, в която са станали така умели през годините.
В крайна сметка заглавието от „Макбет“ („Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“) подсказва ясно, че в сърцето на романа лежи трагедия. Тя сама по себе си е възел от противопоставянията на нашето време, на агресията и неразбирането на другия, на обратната реакция на крайното мислене, която често преминава в саморазправа с другомислещите. Всъщност в „Нашето вечно утре“ освен красива и различна любовна история/истории Зевин отдава огромна почит на навярно най-добрите времена на човечеството – 80-те и 90-те, на страстта към игрите не просто като бягство от реалността, а като възможност тя да бъде изследвана по множество различни начини. Очевидно са засегнати теми като създаването на игри като изкуство или като комерсиален продукт, особената социална класа от адски умни младежи, която се формира около тях, и как те комуникират опосредствено с широкия и често непонятен свят отвъд. Но най-вече това е роман за загубите, за болката и за прошката. И за вярата, че винаги ще има утре.
Благодарен съм на Мила Ташева, че ме насърчи най-после да прочета романа, твърде дълго отлежаваше в купчините.
От същия автор
От същия жанр
