Книга, чакана с нетърпение, изчетена на един дъх и после гледана снедоумение. Страхотна корица, великолепно име, писател-магнит, сюжет без грешка… и все пак очебийно издиша в сравнение с изключителния “Английският съсед”.
Просто в Америката и българщината даже не е толкова смешна. Трима приятели се събират в един свещен за нашенеца ден – Гергьовден. Това са скиците Гошо, Тошо и Рашо. Кой кой е излишно да ви затормозявам, само ще посоча, че единият всячески се опитва да пренесе дома си в САЩ (воглаве с градинката, кокошарника и казана в мазето), другият тайно се занимава с оръжейни поръчки за мафията, докато кротко си живурка живота, а третият епоставил като цел в живота си да спечели състезание за скоростно изплюскване на хотдози. Идилична троица, която в един ден ще се сблъска с куп чудесии – печен домашен любимец, ръката на закона (и човешкия, и животинския), мутра от гардеробен тип, изпълзяла от медийния си гроб и какво ли още не.
Въпреки цялото това удоволствие, както и неподражаемото умение на Вешим да описва нашенската карикатурност, романът просто не успя да ме разсмее искрено, както “Английският съсед” съумяваше на почти всяка страница. Защо – не знам. Може би заради насилената мутренщина, която просмуква романа и накрая просмуква покривката на масата.
Вешим е добър, не се отказвайте да прочетете книгата, моето недоволство е изключително центрирано около високата летва, която авторът сам си постави с предния си роман.
