Днес на гости в Книголандия отново е Филип (https:////philipotel.blogspot.com/), който вече написа като познавач страхотно ревю за „Туп“, а по моя молба сега направи и за една още неиздадена на български негова книга – Nation. Факт, имаме привилегията да живеем в едно време с един наистина изумителен писател – Смеховластника Пратчет.
Винаги ще си спомням първата си книга на Тери Пратчет – подариха ми „Цветът на магията“ за някой от раннопуберските рождени дни, да речем тринадесетия. Твърде шарената корица не ми вдъхна доверие, макар дотогава личната ми библиотека да се състоеше предимно от високоинтелектуални заглавия като книги-игри или „100 тайни на шпионския занаят“. „Цветът на магията“ стоя няколко месеца захвърлена на един долен рафт, докато най-накрая си направих труда да я отворя… пристрастяването стана бързо, но пък се оказа трайно.
С времето минах и на “по-сериозна” литература, а и книгите на Пратчет заприличаха малко на конфекция, но въпреки това си останах от хората, които купуват моментално и жадно изчитат всяко ново заглавие. Той се превърна в един от авторите, които включваха осветлението в неподозирани кьошета на въображението ми, докато растях физически и интелектуално и се превръщах от пубер в човек.
Новината, че заради болестта си Пратчет ще спре да пише, ми донесе сериозен душевен дискомфорт. Сега – петнадесетина години след първата, се захванах да прочета и последната му книга. Технически погледнато, „Нация“ не е последното творение на автора. От всяка страница обаче си личи, че е писана като последната книга на Тери Пратчет, заради което трябва да бъде четена като такава. Тъй като обаче това си е Пратчет, това всъщност далеч не е толкова драматично, колкото звучи.
Неподготвеният читател първоначално би се озадачил, че „Нация“ не го отвежда в познатия Свят на Диска: на мен поне ми трябваха 20-30 страници, за да спра да очаквам Ринсуинд да изскочи от някой ъгъл, следван бодро от багажа си.
Историята се развива в алтернативен XIX век на скучната ни кръгла Земя. В един алтернативен Тихи океан юношата Мау се връща на родния си остров – Нацията, – за да завърши церемонията по превръщането си в мъж. Огромна вълна обаче помита острова, и той се оказва съвършено сам. Или поне докато не открива, че вълната е запратила на острова кораб, на чийто борд се намира младата и добре възпитана англичанка Ермитруда, която предпочита да се нарича Дафни. Тя още не знае, че и нейната нация също е преживяла катастрофа – епидемия, която за радост на баба й е разчистила всички 139 души между баща й и трона на Великобритания.
В последните си книги – „Нация“ и поредицата за младата вещица Тифани – Пратчет като че ли се връща към корените на творчеството си. Главните герои отново са деца, но деца в една особена възраст, когато все още околните не ги приемат насериозно, но въпреки това ги натоварват с очаквания. „Дребниот волен народец“ пък няма как да не ни напомни за килимените хора и номите. Ако читателят се вгледа, ще забележи, че последните книги на Пратчет споделят доста общи идеи, като дори има цяла сцена от „Шапка, пълна с небе“, която се повтаря в „Нация“ – когато младата Тифани/Дафне влиза в света на мъртвите с помощта на на възрастна вещица/тихоокенакият вариант на вещица.
В „Нация“ Мау и Дафни се оказват в ролята на едни подрастващи Адам и Ева, които трябва да преоткрият познанията си за света и да го изградят отново. Макар в началото на историята да са сами на острова, съзнанието им е претъпкано от всички културни и цивилизационни представи, очаквания, табута и рамки, дълбоко вкоренени във възпитанието им.
Въпреки нарастващия си скептицизъм, момчето, което не е станало официално мъж, се опитва да построи наново нацията, макар и без хора – защото гласовете на предците му не го оставят на мира. Дафни пък трудно се решава да свали дори един от многото пластове на облеклото си, защото това би хвърлило аристократичната й баба в потрес.
„Нация“ може да се приеме като история за израстването, развитието и революцията на ума – както на личностно, така и на обществено ниво. Неслучайно историята се развива през 60-те години на XIX век, малко след като Дарвин е публикувал революционния си труд за еволюцията на видовете. Заедно с главните герои, цивилизацията също израства и поставя под съмнение възприятията си за света. А в края на книгата на самата цивилизация ще й се наложи да приеме, че не е това, за което се е мислела…
Книгата обаче е колкото история за триумфа на разума и ползата от съмнението, толкова и за това, че обикновено има много добра причина нещата да са такива, каквито са. Сблъсъкът между старото и новото е представен – простете за клишето – особено умело в споровете на Мау с предците и стария шаман, защитник на традициите. Въпреки развитието на действието, тези разговори нямат едностранен победител и ясна поука, като читателят може да погледне и от двете гледни точки.
Доколкото в „Нация” има нещо потенциално разочароващо, то идва от това, че е твърде… пратчетова. Първата част на книгата създава очакване, че Пратчет е направил по-смела крачка към нещо по-различно и драматично. В един момент обаче нивото на хумор достига обичайните нива, а историята завършва с типичния леко претупан съспенс и доста конвенционален хепиенд, което може да подейства леко озадачаващо.
В своите фантастични истории Пратчет осветява като с прожектор и ни кара да преосмислим нещата от реалното ни битие, които иначе приемаме без да се замислим. Книгите му често имат заряда на философски или теологичен трактат, без обаче да ни отегчават с безкрайни размишления и да ни налагат готови отговори. Те само посяват зрънцето на размишлението и оставят въображението ни да направи останалото. В една кратка история успява да съчетае послания, засягащи еднакво силно личните ни преживявания и големите въпроси на културата, идеологията и обществото.
Това са причините човек да прочете ако не всичките му книги, то поне шедьоври като „Малки Богове“, „Морт“ или „Ерик“. В тази поредица без съмнение се нарежда и „Нация“: в нея Пратчет е леко различен, но същевременно е събрал есенцията на всичко, което е писал досега. Може би няма да впечатли силно всички фенове на писателя, но ме съмнява някой да остане разочарован.
Не знам дали Nation е най-добрата книга на Пратчет, както един рецензент е написал на корицата, но със сигурност придава някаква завършеност на творчеството му. Това е нещо, което липсва при един друг любим писател, белязал интелектуалното ми развитие – Дъглас Адамс.
–
П.П. Това беше първата книга на Пратчет, която чета в английски оригинал. Не беше толкова трудно, колкото очаквах, като само веднъж на десетина страници срещах глагол, прилагателно или словесен каламбур, които да ме затруднят. Все пак останах с усещане, че може би досега съм пропускал част от обаянието на Пратчет, чакайки преводите на български. Което всъщност е добра новина – тъй като не мога да очаквам много нови книги от него, то поне мога да преоткривам старите в оригинал.
