Възможно е да не сте и разбрали, че е излязла такава книга – автоматичните филтри на социалните мрежи правят рисково качването на корица с „нацист“ в заглавието, обикновено първо идва бързо наказание за профила, а после обясненията са дълги и несигурни, примерно двата тома „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Л. Шайрър водят до почти сигурно сваляне на постовете и наказание заради свастиките на корицата. Затова и „Нацистът и психиатърът“ на Джак Ел-Хай, с красноречивото подзаглавие „Херман Гьоринг, д-р Дъглас М. Кели и смайващата участ на пленените нацисти преди Нюрнбергския процес“ е обречена навярно да мине незабелязана, също както беше с „Тъмната страна на Луната. Вернер фон Браун и науката на разрушението в Третия райх“ на Уейн Бидъл и дори мащабния роман „Императорът на лъжите“ на Стив Сем-Сандберг, при все че са сред най-интересните книги за Втората световна война, които съм чел.
На първо място това е книга за затворничеството на оцелелите висши нацисти след края на войната до присъдите на Нюрнбергския процес – сред тях, освен маститата фигура на Херман Гьоринг, са гросадмирал Карл Дьониц, командващият въоръжените сили Вилхелм Кайтел и неговият заместник Алфред Йодл, Роберт Лай, психически нестабилният нацистки трудов директор, Ханс Франк, бившият райхсгубернатор на Полша, нацисткият философ Алфред Розенберг, , и Юлиус Щрайхер, издател на прочутия антисемитски вестник „Дер Щюрмер“ и други – общо петдесет и двама високопоставени германски армейски офицери и правителствени представители са задържани в бивш хотел в Люксембург, лишен от всичките си луксове и превърнат в затвор. По привичен маниер „Радио Москва поднася на слушателите си странно и фантастично описание на нацистите, затворени в дворец, в който им се сервират богати ястия и отбрани напитки със сребърни прибори, те се угояват и наедряват, а из територията на затвора ги возят с луксозни автомобили“, нещо, което е крайно далеч от истината, например Айзенхауер заявява, че „на високопоставените германци ще бъдат предоставени само минимално необходимите помещения, които няма да бъдат богато обзаведени, и че всички пленници ще се хранят стриктно с дажбата, която е разрешена за германските пленници от тази конкретна категория.“
Интересни детайли рисува Ел-Хай за пристигането на Гьоринг в затвора – приемайки се още за държавен глава, той идва с лакей и „дузина куфари с монограм и голяма червена кутия за шапки“. В куфарите има „инкрустирани със скъпоценни камъни военни медали, пръстени с диаманти и рубини, бижута със свастика, копчета за ръкавели, украсени с полускъпоценни камъни, Железния кръст на Гьоринг от Първата световна война, копринено бельо, четири военни униформи, чехли за спалня, бутилка за гореща вода, четири чифта очила, две ножчета за пури, множество часовници, декоративни игли и стекове цигари. Гьоринг се е запасил и с пари в брой в размер на 81 268 райхсмарки (равностойни по покупателна способност на около 1 млн. долара днес)… Много от тези вещи са крадени от окупираните страни, лъскава военна плячка.“ А най-важното – малки стъклени ампули с калиев цианид, е скрито в кутия с кафе и в шевовете на дрехите му. Но това не е всичко – „надзирателите, които претърсват багажа на Гьоринг, откриват гигантски количества малки таблетки с неизвестни съставки“, които се оказват около 20 000 хапчета, които след изследвания от ФБР се оказват мощни наркотични обезболяващи. Оказва се, че нацистът от години използва доста силни лекарства, а авторът описва подробно как и защо се е стигнало до тях.
В тази необичайна обстановка пристига другият главен герой на книгата – капитан Дъглас Макглашън Кели, който сам идва от крайно интересно и доста откачено семейство, за което Ел-Хай разказва подробно. Неговите задължения „ще бъдат да поддържа психическата годност на Гьоринг и другите нацистки затворници, докато се определи тяхното местоназначение.“ А Кели определено има интерес към тях:
Пристигнал е с желание да изследва затворниците за признаци на един типичен за нацистките лидери порок: склонността към извършване на злодеяния. Дали те страдат от общо психично разстройство, или има психиатрична причина за поведението им? Съществува ли „нацистка личност“, която да обяснява отвратителните им злодеяния? Кели възнамерява да разбере. „Опустошаването на Европа, смъртта на милиони хора, почти пълното унищожение на съвременната култура ще бъдат напразни, ако не направим правилните изводи за силите, които са предизвикали този хаос – пише по-късно Кели. – Трябва да научим защо е постигнат успехът на нацистите, за да можем да предприемем мерки за предотвратяване на повторението на подобно зло.“
По-късно той заминава с тях за Нюрнбергския затвор. Там „новите му заповеди са да оцени психическата годност на двадесет и двамата най-високопоставени мъже да се изправят пред правосъдието в предстоящия процес.“ Той продължава трескаво да търси „показателен фактор, който би бил полезен за предотвратяването на възхода на бъдещ режим, подобен на нацисткия“ и дори „без официална санкция Кели разработва план за изследване на психичните дебри на мозъците на пленените нацистки лидери.“ Ел-Хай пише: „Всеки ден Кели прекарва часове с високопоставените нацисти. Той ги изслушва, наблюдава и записва мислите им, като прави на всички тях първите психиатрични изследвания в живота им… също така чете писмата им, намира транскрипции на речите им, преглежда издадените от тях книги, които често са отвратителни, и гледа нацистки хроники. Интервюира техни познати и всички колеги, които успява да открие.“ Той им прилага тестовете на Роршах, като нарича това изследване „най-полезната техника за изследване на психиката“:
Какво прави тези хора престъпници? Дали са се възползвали от възможности, които биха могли да изкушат и мнозина от нас? Дали са се родили със зли наклонности? Дали са имали психични разстройства – някакъв вид „нацистки ум“, – които биха могли да обяснят поведението им? Кели разбира, че достъпът му до тази съвкупност от най-известните престъпници на века може да му донесе отговори и слава…
А към компанията на затворниците ще се присъедини още една знакова фигура – Рудолф Хес се връща на германска земя, а към Кели се присъединява още един учен – Густав Марк Гилбърт, който пише: „Бях видял краха на нацистката военна машина и доказателствата за нацисткото варварство в места като концентрационния лагер „Дахау“ преди Деня на победата… Естествено, че се интересувах да разбера какво е накарало човешки същества да се присъединят към нацисткото движение и да извършат нещата, които са извършили“. Ел-Хай пише, че той „не разкрива веднага на затворниците, че е евреин. Целта му е да провери твърдението на нацистките идеолози, че могат веднага да разпознаят евреите. „Нито един от тях не можа“, казва той, включително и Щрайхер, който се проваля два пъти – с Гилбърт и Триест – и чиято вяра в непогрешимостта на расовите му инстинкти също го кара да идентифицира погрешно някои от съдиите, избрани за трибунала, като евреи. Когато в крайна сметка Гилбърт съобщава на германците, че е евреин, повечето от тях заявяват, че не се интересуват от това, и отговарят, че „никога не са имали нищо лично против евреите, че всичко това са глупави идеологически безсмислици и че някои от най-добрите им приятели са били евреи“.
Втората част на книгата е посветена на самия Нюрнбергски процес и поведението на нацистките главатари на него. Авторът пише: „В килията си между съдебните заседания Гьоринг повтаря на Кели едни и същи аргументи за военната подготовка на нацистка Германия през 1930-те години, нарушаваща споразуменията на Версайския договор, с който завършва Първата световна война: „Разбира се, че се превъоръжихме“, казва Гьоринг, седнал отново до психиатъра на леглото си. „Превъоръжавахме Германия, докато не се окопити. Съжалявам само, че не се превъоръжихме повече. Разбира се, смятах договорите за куп тоалетна хартия. Разбира се, исках да направя Германия велика. Ако това можеше да стане по мирен път, добре. Ако не, също толкова добре. Плановете ми срещу Великобритания бяха по-големи, отколкото ми приписват дори сега. Когато ми казаха, че си играя с войната, като изграждам Луфтвафе, отговорих, че със сигурност не ръководя пансион за благородни девици.“ Но самочувствието, с което се защитават, скоро е попарено:
Следобеда на 29 ноември всички в съдебната зала са завладени от един от най-драматичните моменти на процеса. Обвинението показва филмови кадри от концентрационни лагери, заснети по време на освобождаването им от британски и американски войски по-малко от година по-рано. Когато залата притъмнява и прожекционният апарат започва да върти филмовите ролки, Кели и Гилбърт заемат позиции в края на подсъдимата скамейка. Проблясъците осветяват затворниците, което позволява на психиатъра и психолога да оглеждат лицата им за следи от емоции и други характерни реакции. Картините на лагеристите с крайници като клечки, призрачни лица, зеещи врати на крематориуми, през които се виждат изпепелени скелети, струпани на купчини трупове и булдозери, които затрупват телата в масови гробове – образи, твърде познати на хората днес, – въздействат със страшна сила на непосветените в съдебната зала. Плачът и тихите викове от галерията на зрителите се смесват с бръмченето на прожекционния апарат. Като кашля нервно, Гьоринг се подпира на парапета пред подсъдимата скамейка и закрива лице с дясната си ръка. Хес объркано се взира в екрана, но не проявява никакви чувства. Функ и Фрицше се разплакват и някои, забелязали сълзите им, предполагат, че скърбят за себе си и за съдбата си. Шахт, който е прекарал известно време в нацистки концентрационен лагер, преди да бъде арестуван от Съюзниците, се извръща от екрана. Рибентроп закрива очите си с пръсти, но понякога наднича през тях. Като се размърдва неспокойно на седалката си, Розенберг поглежда тайно към колегите си нацисти. Дьониц все отвръща поглед и пак наднича към екрана, като сваля и отново поставя слънчевите очила на лицето си. Самотен сред нацистите, Щрайхер изглежда напълно погълнат.
Когато Кели напуска Нарнбергския затвор, връзката му с нацистите и особено Гьоринг е особено силна, Ел-Хай твърди, че при новината за това нацисткият лидер „се срива и се разплаква“. А точно той трябва да вземе и едно крайно решение, с което остава в историята – не по начина, по който е мечтал. Самоубийството му със стъклена капсула остава все така загадка, но е интересно да се прочете каква бележка оставя: „До коменданта: Ампулата с отровата винаги беше у мен от момента, в който станах затворник. Когато ме отведоха в Мондорф, имах три ампули. Първата оставих в дрехите си, така че да бъде намерена при претърсване. Втората поставих под закачалката за дрехи при събличането и я взех отново у мен, когато се обличах. Скрих я в Мондорф и тук, в килията, толкова добре, че въпреки честите и щателни претърсвания не беше намерена. По време на съдебните заседания я криех в себе си и във високите си ботуши за езда. Третата ампула все още е в малкия ми куфар в кръглата кутийка с кожен крем, скрита в крема. Можех да я взема два пъти при себе си в Мондорф, ако ми беше необходима. Никой от натоварените с претърсването не е виновен, защото беше практически невъзможно да се намери ампулата. Би било чиста случайност. Д-р Гилбърт ме информира, че контролната комисия е отхвърлила молбата да бъде променен начинът на екзекуция на разстрел.“
С това си решение той се отървава от обесването, на което са осъдени част от другите обвинени. Интересът към тях и телата им продължава и посмъртно. Ел-Хай пише, че „кабинетът на главния хирург на САЩ Томас Парън-младши изисква образци от мозъците на обесените нацисти. Андрюс нарича това „зловещо искане, което, разбира се, никога не беше удовлетворено“. Вместо това, като акт на възмездие, всички тела са откарани до пещите на концентрационния лагер „Дахау“, там са изгорени, а пепелта е изхвърлена в реката.“
Финалът на книгата е посветен на живота на д-р Кели след като се връща в САЩ – и особено на тайната на собственото му самоубийство години по-късно, което поразително прилича на това на Гьобелс. Той пише мемоар – „22 килии в Нюрнберг“, в който твърди, че „всеки на всяко място и във всяка култура може да създаде подобен режим“, но книгата така и не постига успех. По-интересни за мен са обаче неговите заключения като това, което звучи толкова пророчески:
Американците, заключава Кели, трябва да се вгледат внимателно в собствената си култура и политика, ако искат да избегнат екстремизма и бруталността на нацистите. В известен смисъл Щрайхер и Розенберг са били прави да предупреждават за предстоящи сътресения в Съединените щати. Вместо расовия хаос обаче, свързан с афроамериканците и евреите, който двамата осъдени нацисти са предвиждали, най-голямата опасност за Америка идва от идеологическите демагози. Кели смята, че американците трябва да прегледат внимателно „нашите мисли и нашето образование, нашата политика и нашите политически методи, ако искаме да избегнем тъжната участ на германците“.
В крайна сметка избрах да се издаде „Нацистът и психиатърът“, защото показва тези хора свалени от своя пиедестал – те са разголени, изследвани, примирени и в сериозни подробности е описано как се опитват да намерят начин да се измъкнат от отговорност за това, което са извършили. Джак Ел-Хай прави много интересно смесване на историите на Гьоринг и на д-р Кели, като няма как да не се зададе въпросът дали нацистът не „отравя“ някак ума на психолога, който е трябвало да го изследва – многобройни са свиделствата колко различен човек е ученият, след като се връща в Америка, и как целият му сетнешен живот остава в сянката на времето, прекарано с нацистите. И както споменах, краят му е някак символично сходен. Изобщо книга, която дава различен поглед към Втората световна война и някои от най-важните действащи лица в нея.
Още по темата
