Има ги тия книги, които повечето ти близки приятели са чели, кълнат се в тях, подхвърлят си безгрижни реплики, които не разбираш („О-о, спагети-о“) и в общи линии знаеш, че е неизбежно да четеш и да ти пукат ушите, както казваме в нашия край. Една от тези е „Натюрморт с кълвач“ на Том Робинс (другата, която същите приятели цитират безспир, е „Мъжът и жената интимно“), за която ми се опява от куп време, а определено неговата „Вила Инкогнито“ провокира да продължа с автора, дори при леката спънка, наречена „Б като бира“.
Издавана по-рано като „Бърни Кълвача“, книгата е шантавелска гротеска, която предхожда „Боен клуб“ на Паланюк в анархисткото си послание срещу съществуващия ред, срещу правилата, ограниченията и всички условности, които са част от некротизиращата тъкан на обществото. Робинс сблъсква двете крайности – абсолютното свободолюбие на „човека извън закона“, увлечен в динамитните си страсти, и консервативния монархизъм и досадна добродетелност на глезена принцеса с обсесивна нужда да прави добро на света (бляк). Голяма любов избухва между тия двамцата, но на нейния разюздан фон (хиляда пъти „Да!“ за еротичните пасажи в книгата) авторът си играе със света, както му дойде, забива крилати фрази, изследва за какво служи Луната и как – по дяволите! – да задържим любовта. И отделя важно място на катерицата, която движи планетата отвътре.
Същевременно Том Робинс поема и в някаква странна езотерична посока, която му служи за основната сюжетна линия, в която двамата герои хем се искат, хем не могат да се вземат (по ред различни причини, както от комично, така и от трагично естество). Той забива здраво в посока модните допреди години (баш като си е писана книгата, де) глупости за пирамидална енергия, но и допълнително ги доразвива в сатиричната посока на извънземни с архетипни характеристики, които воюват за душите на земното население. Имаше моменти, в които книгата усърдно зацикляше, вторачена не в пъпа си, а в пакет цигари „Кемъл“ (няма такова продуктово позициониране просто, но сигурно авторът си има лични причини, може би някой път, докато е друсал, е имал вълнуващо психеделично преживяване по тая линия), но после се втурваше щастлива напред към разюздани сношения във вторник и събота и пирамидални строежи от планов тип. Чалната работа, казвам ви.
Определено е ясно, че съм се поразминал чисто хронологически с тая книга – и затова и нямаше как да се случи онова магично пропадане в нея, за което съм чувал легенди и което определено е искрено, защото виждал съм трескавия блясък в очите на хора, заразени на младини от нея. И все пак в „Натюрморт с кълвач“ я има тая стихийност, която литературата е длъжна да внася в реда, както и трябва да бъде отбелязано проникновеното изследване на важни теми като любовта при червенокосите.
Чудя се дали ще се наканя да я чета някога пак – навярно да, защото точно в заврънтулките и отклоненията от нормалното Робинс прокарва сериозното си послание да не се взимаме насериозно. А това ми допада.
Вижте какво пише една фурия за книгата в „Аз чета“, после идете и в „Левитация“ за баланс, а и при „Вяра чете…“.
От същия автор
От същите жанрове
