Научих… че за голяма част от света нуждата от съблюдаване на здрав разум съвсем не е очевидна. Всъщност, здравият разум често се нуждае от неуморна бдителност в своя защита.
Гордост. На цялата планета сигурно има десетина души, които бих издавал на всяка цена – и Ричард Докинс е сред тях. Още повече че тази книга е посветена на другия голям хуманист, чиято книга „Бог не е велик“ имах честта да издам през май – Кристофър Хичънс. Срещата ми с Ричард Докинс е едно от най-върховните изживявания в живота ми – не са много хората, пред които бих стоял така смирено и почтително. А книгите му до една препоръчвам от цялото си сърце – „Делюзията бог“ и „Най-великото шоу на Земята“ са достъпни за всеки, а по-специализираните „Себичният ген“ и „Сказанието на прадедите“ съм оставил за по-натам, като узрее умът ми за тях.
И тук идва „Наука в душата“ – книга, за която съм абсолютно убеден, че е правилно да започне запознанството на всеки със за мен най-известния учен на планетата в този момент след кончината на великия Стивън Хокинг. Защото в тази книга има от всичко по малко – 42 специално подбрани текста на Докинс, простряли се през десетилетията на невероятната му научна кариера, на битките му за здравия разум и критичното мислене, на смело възправяне срещу зловредните проявления на религиите, невежеството и шарлатанщината в света. Текстовете обхващат какви ли не теми – на корицата съм изброил науката, религията, политиката, извънземните, но още колко неща ще откриете – например два чудесни пародийни текста в духа на П. Г. Удхаус (и двата са достъпни онлайн – „Джарвис и родословното дърво“ и „Великата автобусна мистерия“), които за мен бяха изненадващи – не може да се каже, че Докинс се слави с особено чувство за хумор, но тук безспорно го демонстрира.
Важна част от книгата е посветена на дарвинизма, доказателствата, които го издигнаха като основната парадигма за разбирането на еволюционните процеси в живота на Земята, борбата срещу креационизма и религиозните измишльотини, които вече няколко века отстъпват бавно територия през научните открития, но се реорганизират бързо и продължават да промиват умовете на милиарди на планетата. Много интересен е въвеждащият текст, посветен на причината Докинс да използва точно думата „душа“ в името на книгата си – той прави ясна разлика между въображаемото понятие, в което са се вкопчили монотеистичните религии, и чиято недоказуемост води до основателно съмнение в съществуването му, и душата и духовното като метафора за дълбокото преклонение, което човек може да изпитва пред чудесата на вселената и тяхното постепенно разкриване пред нас, като спомена, който витае след смъртта на някой човек, като нетленното наследство, което неговите действия са оставили като отпечатък и върху близките му, и върху света.
Без да преразказвам излишно, надолу съм извадил малка част важни според мен цитати, които, макар извадени от контекст, предават част от посланията на Докинс в тази представителна за него и мисленето му книга.
Защо науката е важна – не само за откритията, а за този порив към неизвестното, който движи човечеството напред.
Аз съм се занимавал с научно-образователна дейност през целия си живот, а повечето от есетата, събрани тук, датират от годините, когато бях първият професор по обществено разбиране на науката в Оксфорд – пост, учреден от фонд на Чарлз Симони. Когато популяри-зирам науката, аз застъпвам така наричаната от мен „мисловна школа на Карл Сейгън“: визионерската, поетична страна на науката, онази, която разпалва въображението за разлика от „тефлоновата“ школа. Под последното разбирам тенденцията да се оправдават разходите на космическите изследвания например, като се посочват странични ползи от рода на тиганите с незалепващо покритие. Аз сравнявам тази тенденция с представянето на музиката като добро упражнение за дясната ръка на цигуларя. Тя е евтина и принизяваща. Сатиричното ми сравнение може и да е малко пресилено, но аз все още го използвам, за да изразя предпочитанието си към романтичната страна на науката. Бих предпочел космическите изследвания да са оправдани от онзи порив към неизвестното, присъстващ у автори като Артър Кларк и Джон Уиндъм – съвременната версия на порива, тласкал Магелан, Колумб и Васко да Гама в техните плавания. Но да, „тефлоновата школа“ несправедливо принизява сериозната, практическа страна на науката в нашето общество, към която ще се обърна сега и за която се говори в много от есетата в тази книга. Науката наистина е важна за живота – и под „наука“ аз разбирам не просто научните факти, а научния начин на мислене.
Защо научният метод превъзхожда всяка друга измислена система за трупане на знания – и защо дори един учен да има лични убеждения със свръхестествен характер, стига да спазва постулатите, той може да бъде добър професионалист. Това, разбира се, е в противоречие с псевдонаучни дисциплини като теологията, а често и мъглявините на философията, която е натрупала милиони страници мисли, но те са променили по-малко света от законите на Нютон на една страничка, да не говорим за открията на Айнщайн и другите следовници. Защото създадени от учени апарати напуснаха Слънчевата система, защото и Марс ще бъде стигнат с ракети, а не с молитви и витиевати деконструкции на езика и мисленето.
Каквито и да са съкровените чувства на отделните учени, самата наука работи чрез стриктно придържане към обективни ценности. Светът около нас съдържа обективни истини и наша задача е да ги открием. Науката има строги предпазни механизми срещу пристрастия в преценките, в потвържденията или правенето на изводи, преди да са постъпили всички факти. Експериментите се повтарят или се правят на сляпо, за да се елиминира разбираемият стремеж на учените да се окажат прави, както и по-похвалното им старание да се презастраховат от грешки. Един тест, направен в Ню Йорк, може да се възпроизведе в лаборатория в Ню Делхи и ние очакваме резултатите да бъдат еднакви, без оглед на географско местоположение или културна принадлежност на участниците. Добре щеше да е, ако и други академични дисциплини, като например теологията, можеха да се похвалят със същото. Философите без проблем говорят за „континентална философия“, отличаваща се от „аналитична философия“. Съответно даден философски факултет в американски или британски университет може да има свободен щат за специалист, покриващ „континенталната традиция“. Представяте ли си някое учебно заведение да обяви конкурс за преподавател по „континентална химия“? Или „биология по източна традиция“? Самата идея звучи като лоша шега. Това поставя ценностите на философията в доста неизгодна светлина спрямо тези на науката.
Докинс се обявява за съд на шарлатани като астролози и екстрасенси, всички, които се подиграват на физичните закони и печелят от фундаменталното невежество и страстно желание на хората да вярват в пълни и абсолютни глупости.
Предполагам, ценностната система на учените е такава, че според нея в природните истини има нещо почти свещено. Може би затова някои от нас така се дразнят от астролози, екстрасенси и други подобни шарлатани, които другите хора снизходително толерират като безобидни шоумени. Законът наказва за клевета онези, които съзнателно говорят лъжи за някого. Но ако лъжеш за природата, излизаш сух от водата – тя не може да те съди. Ценностите ми може и да са изкривени, но действително бих искал да видя природата защитена в съда, подобно на тормозено дете.
Той се спира на интелектуалната арогантност, която и аз самият, признавам, изпитвам – че религиозните убеждения са нормални за повечето хора, които просто не могат да се „изкачат“ до рационалното мислене и атеизма. Но в такъв свят живеем и това, че дори в секуларна държава като България на практика няма публични атеисти, нито медиите дават думата на такива, докато щедро отделят време за всякакви религиозници, лицемерни кръстещи се политици и усърдна пропаганда на всеки християнски празник, е показателно кое се счита за правилно. Нямам отговор как атеистите да дадем отпор на това и да покажем колко хубав е животът без тая патерица за ума. Нямам. Да не говорим как Европа постепенно отстъпва пред безумията на исляма и ще се плаща тежка цена, за да бъде удържана агресията на тази зловеща религия, която успя векове наред да се опази от реформи и адаптация, а владее умовете на над милиард души на планетата.
Недоверието към личните, вътрешни откровения според мен е още една от ценностите, изповядвани от науката. Откровението не стои добре редом с изпитаните идеали на научния метод: проверяемост, доказателствена подкрепа, точност, измеримост, последователност, интерсубективност, повторяемост, универсалност и независимост на културната среда.
Потискащо голям брой интелигентни и образовани хора, въпреки че са надраснали религиозните убеждения, продължават смътно да считат, че те са „добри“ за другите, за обществото, за реда, за моралните ценности. За „обикновените хора“, дори ако ние, просветените, не се нуждаем от тях.
И любимата ми тема – мантрата, че и „науката е религия“. Ами не е. Защото работи. И това е навсякъде около нас. И още повече глупавото обвинение за „агресивния атеизъм“ – ние говорим, четем, спорим, убеждаваме, често и се подиграваме, вярно е – ужас, каква агресия, какви непростими деяния. Ама не. Религията убива постоянно, за да се защити, краде милиарди от вярващите (Ватиканът е в явен съюз с мафията от десетилетия), убива безброй хора с пропагандата си срещу контрацептивите и средствата за защита при полов акт. И това е днес, без изобщо да се връщаме във вековете назад или в тоталитарните квазирелигиозни режими от XX век, които се възползваха от изградените у хората рефлекси и подчиниха милиони с лекота.
Сега искам да се върна към обвинението, че науката е просто поредната религия. В крайната си версия – с която често се сблъсквам както като учен, така и като рационалист – то твърди, че тесногръдието и фанатизмът се срещат при учените в не по-малка степен, отколкото при набожните. Дори тук да има частица истина, във фанатизма ние, учените, сме жалки аматьори, защото се задоволяваме да спорим със своите опоненти, а не ги убиваме.
Но аз ще отрека и по-мекото обвинение във вербален фанатизъм. Има огромна разлика в това да отстояваш усърдно, дори пламенно някаква кауза, крепяща се на размисъл, проучвания и доказателства, и да го правиш за кауза, до която си стигнал чрез лично откровение или дори посредством чуждо откровение, осветено от времето и традицията. В първия случай можеш да се обосновеш с логика и факти, а във втория – с нищо освен субективни твърдения или нечий авторитет. Науката се крепи върху рационална вяра. Ето защо тя не е религия.
Дарвинизмът се струва прекалено жесток на хората, затова и те го отричат – много искат да има души, да има естествена, вградена доброта, просто да вярват, че това, което се случва, има причина, и тя води към нещо хубаво. Ами не. И все пак това не означава, че трябва да следваме тези постулати – точно разумът, който имаме в отличие с другите от животинското царство, ни позволява да създадем по-добро и справедливо общество, което се съпротивлява на инстинктите на тези, които не могат да ги обуздаят, и да се грижи за тези, които иначе биха загинали.
Безброй древни тревопасни са свършили с прегризани гърла, а безброй древни хищници са умрели от глад, за да се стигне до съвършените форми на днешните им наследници. Продуктът на естествения подбор – животът във всичките му форми – е прекрасен и разнообразен. Но самият процес е брутален, безогледен и жесток.
Като академичен факт ние сме дарвинистки същества и нашите тела и мозъци са оформени от естествения подбор – този сляп, жесток, безразличен скулптор. Но оттук не следва, че това трябва да ни харесва. Напротив, дарвинисткото общество съвсем не е обществото, в което повечето от нас биха искали да живеят. „Дарвинистка“ би могла да се нарече тъкмо политиката, от която аз бих избягал през девет планини в десета – нещо като тачъризъм, окончателно излязъл от контрол.
В крайна сметка Докинс е недвусмислен:
При двукраките примати, наречени хора, религиозното поведение отнема огромно количество време и ресурси. Строежът на една средновековна катедрала е поглъщал милиони човекодни труд. Талантът на ренесансовите художници и композитори е бил до голяма степен монополизиран от свещената тематика. Безчет хора са се лишили от живот, често в нечувани мъки, заради лоялността си към една религия вместо към нейната почти неразличима алтернатива.
Ясно е, че тези откъси са моят избор сред една книга, която блика от знание в толкова много области. Светът в нея е описан като истинско царство на магията, но истинската – тази, която може да бъде изследвана и работи. Защото страстта към знанието движи човечеството напред и тази страст трябва да бъде защитена от грабливите лапи на догматиците, които искат да опазят своята позиция, основана на фалшиви текстове и идоли, на изфабрикувани чудеса и митове без капка истина в тях.
„Наука в душата“ и „Бог не е велик“ на Хичънс са двете ми най-важни книги тази година. И съм изключтелно горд, че ги има. И знам, че има достатъчно читатели с будни умове, които да ги оценят.
