Тези дни излезе новината, че идва нов роман на Джон Вердън с главен герой Дейв Гърни – „White River Burning“, а пък аз точно се чудех как да проточа четенето на последните две негови. „Затвори очи“, „Намисли си число“ и „Не заспивай“ не просто ме впечатлиха – те до голяма степен преобърнаха разбиранията ми за жанра и ме подтикнаха да чета още и още трилъри. „Не дърпай дявола за опашката“ не направи изключение от предишните – силен, смислен роман, който отива далеч отвъд екшъна и напрежението.
След тежките си наранявания от края на предната книга Гърни пак се е затворил в себе си. До момента, в който младо момиче има нужда от помощ, защото прави документален сериал за поредица мистериозни убийства, случили се преди 10 години. Шест скъпи черни мерцедеса са били застигнати в движение, а шофьорите – разстреляни. И едно писмо до медиите, в което убиецът, нарекъл се „Добрият пастир“, описва напоително как ще прочисти земята от алчните и богатите. Десет години случаят тъпче на едно място, но пък е истинско пиршество за психолозите, които имат достатъчно материал да градят своите теории. До момента, в който Дейв Гърни не се намесва, не бутва тяхната къща от карти и не се оказва сам на прицела на убиеца.
В този роман най-сетне успях да се погледна отстрани и да помисля какво ме привлича толкова в писането на Джон Вердън. Това е начинът, по който плавно вкарва читателя отново в живота на Гърни, в неговите проблеми и грижи, как вписва всяко следващо разследване именно в кривата на собствения му живот. Събитията се развиват в сякаш забавен каданс – броени дни минават, а буквално петдесет страници преди края дори не си усетил как си там, нищо, че книгата не е никак тънка. И внезапно всичко се втурва, разкрията се изсипват, изградени вече върху всичко случило се досега, а финалните сцени са винаги добре изпипани. И отново всичко се кротва, Гърни пак решава, че е вече твърде стар за тези неща, а жена му се прави, че му вярва. Тия внимателно изградени стъпки и наистина реалистични диалози са нещо, което рядко се среща дори при литературата, която претендира за класа в опозиция на жанровата.
„Не дърпай дявола за опашката“ е поредният роман на Вердън, в който нямах и идея кой е убиецът и защо е свършил всичките гадории. Но когато всичко стана ясно, нещата си се напаснаха, както си му е редът. И ми остава само „Питър Пан трябва да умре“, книгата с най-психопатска корица, която съм виждал.