Жанр: Трилър

Издателство:

Автор: Джилиан Флин

Оригинално заглавие: Gone Girl, 2012.

Преводач: Надежда Розова

Корица: Мека

Година на изданието: 2012

Страници: 408

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Рядко чета трилъри, трябва да са наистина нещо гарантирано впечатляващо като трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин се въртеше наоколо с подобна впечатляваща слава – куп седмици из бестселърните класации, триумф над сивата напаст и какво ли още не, а накрая една препоръка от важен човек ме доубеди, че трябва да се добера до нея.

200 страници след началото бях вбесен от досадата, която на талази, на талази се лееше от страниците. Точно на половината на книгата бях готов да я оставя, да махна с ръка и още шест месеца да не се върна към този жанр по никой начин. Пустият ми инат обаче се оказа преполезен – продължих насила и почти веднага нещата започнаха да си идват на мястото – един в общи линии очакван туист на действието най-после се случи, а по-натам Флин вече успя да се докаже като добър писател. И с вихрен край, оплетен като Гордиев възел – но неразсечим – все пак оправи отношението ми към книгата, макар да не можа да изкупи началния си грях.

Истината е, че не мога да ви кажа почти нищо за действието – то е толкова навързано, че една думичка ще повлече други и няма как да не издам нещо важно, а ако знаете и думица за това, което се случва след средата на книгата, няма да ви е хич интересно. Затова, осланяйки се на вече опубличностеното от задната корица, мога да кажа, че историята се върти около една наглед щастлива двойка – Ейми и Ник, които след петгодишен брак са достигнали до ръба на пропастта след ред събития, които се изясняват по протежение на книгата. На утринта на годишнината им Ейми изчезва от къщата им, а Ник плавно и неудържимо се оплита като пиле в кълчища в обяснения, докато не се набутва като главен заподозрян, макар упорито да държи, че няма нищо общо с изчезването на съпругата си. Слабо полицейско разследване, хитър адвокат, спец по загубени дела, серия от бележки, които водят от едно място на друго – всичко се преплита в разследването на изчезването на Ейми, за да започнат малко по малко да се появяват щрихите на диаболичен план, който гъвкаво и дяволски интелигентно стяга и отпуска примката около врата на жертвата си.

„Не казвай сбогом“ е мрачна хроника на един брак – от вихреното и прекрасно начало до разкриването на изначално гнилите му устои. На двама души, наглед в хармония, които в един момент приличат на семейство Роуз, ако си спомняте този великолепен филм от време оно. В някакъв смисъл романът е и критика на противната публична жажда за драми, които медиите веднага сграбчват, изцеждат до капка, превръщат ги в гротески и ги изплюват, задоволили перверзно жадната си за чужда болка аудитория. Това е и книга, в която трудно ще намерите герой/героиня, с които да се идентифицирате, защото Флин наистина умее да скицира първоначално едни личности, които после да запълва с нови и нови щрихи, докато завършената картина вече е еволюирала до нещо много различно – дори противоположно.

В общи линии останах със смесени чувства от романа, до голяма степен и заради факта, че просто не е жанр, който ми допада, вероятно за феновете на крими-трилърите би бил далеч по-интересен. Съзнавам, че вероятно първата половина на книгата е нужна, за да се нагнети достатъчно напрежението и да се обоснове рязкото завъртане във втората, но няма как да избягам от факта, че почти успя да ме откаже от дочитането.

И да, през цялото време си визуализирах хубавата Джилиан като главната героиня – пасва чудесно 🙂