Чувал съм, че има държави, в които църквата наистина взима отношение към сериозните социални проблеми, че наистина защитава бедните и онеправданите, че наистина върши някаква полезна и забележима обществена дейност. Затова и ми бе интересно да прочета „Не можем да мълчим“, книга за италиански епископ, който се противопоставя на мафията. Смятам за уместно да посоча две неща, които в книгата ги няма по обективни причини, и които допълват смисъла й – ясно е, че най-голямата мафия в Италия е точно католическата църква, с безсметни съкровища, натрупани през вековете, затворена и непрозрачна общност, която в последните години бе изобличена в ред престъпления – от пране на пари до прикриване на педофилия; от друга страна, епископ Джанкарло Брегантини е наистина достойна за уважение личност, но далеч не е толкова беззащитен и слаб, колкото се представя: определено местната мафия си има едно наум, преди да причини нещо лошо на свещеник, с което както да си навлече сериозни проблеми след очаквания обществен гняв, така и да се изправи срещу Големия брат от Ватикана. Майка ми живее в Италия и ми е разказвала доволно какво се случва там, така че това не са знания от книги или телевизията – това е реалността в държава, която е разкъсана географски и социално.
„Не можем да мълчим“ не е точно книга за борбата на Джанкарло Брегантини срещу мафията – по-скоро е сборник кратки текстове, прилични силно на проповеди, в които религиозната нишка е доста натрапчива. Факт, този човек е наистина смел и определено се интересува какво се случва с общността, в която е изпратен да служи. Мафията е огромен проблем, който е метастазирал силно и лечението в общи линии би убило пациента – епископът обаче с много жар и активност води борба срещу влиянието на криминалния свят върху мисленето на младите, налагането на политика на страх и усещането за безнаказаност. Брегантини също се занимава и с чисто социалните проблеми – примерно се включва в гладна стачка на работници, което е впечатляващо. С това определено спечели моите симпатии, дори и да имаше моменти, в които си личеше, че не по-малко го притеснява факта, че мафиотски главатари си присвояват църковни празници и ритуали.
Всъщност Брегантини има прекрасни идеи, но ако тръгне да ги осъществява, собствената му църква ще го остракира, не мафията. Той казва:
„Ако Църквата известява и разобличава, за да бъде убедителна, тя трябва и да отхвърля парите на клановете или помощите на политици, които искат да се покажат като нейни приятели. Отхвърлянето означава съзнателен избор на скромност и бедност. Само бедната Църква може да бъде наистина свободна от съмнителни зависимости.
–-
Понякога ние в Църквата рискуваме да „ударим във въздуха“ и да постигнем малко; приличаме на онези последователи на Исус, дето след като цяла нощ ловили риба, нищо не хванали. Безплодието ни застига, защото не използваме това, на което ни учи Христос: методите ни подхождат повече за работата на фирма, отколкото за църковна дейност.
В заключение – мисля, че тази книга описва проблем, който има нужда да бъде изследван, но не е това формата, която би свършила работа. Тя е добра за четене от младите, живеещи там, но по-важно е да имат примера на епископи като Брегантини според мен. Скоро ще си набавя „Гомор“ на Роберто Савиано, мисля, че тя ще допълни това, което искам да знам за италианската мафия и нейната същност.
От същите жанрове
