Този Акунин, този Акунин. Години по-рано трябваше да се заема с него, но пуста заблуда, че е криминален автор. А всъщност той пише прекрасни исторически романи, които оцветява с присъствието на колоритния Ераст Фандорин. И макар да прочетох само първия с неговото участие – „Азазел“ – където той е само юноша бледен, реших, че няма да е драма да прескоча чак на последния „Не се сбогувам“, защото темата ми е пределно позната и интересна – Октомврийската революция и войната за властта в разпаднала се руска империя след болшевишкия преврат.
Романът започва пределно минорно заради събитията от предната книга, до която рано или късно ще стигна. Акунин ни въвежда в едно пътуване с влак, което само по себе си отразява духа на разкола в бившата империя, на безвластието и ширещата се масово престъпност. Там Ераст Фандорин се събужда отново и заедно с верния си сподвижник Маса поема на шеметно пътешествие из революционна Русия. През очите на Фандорин Акунин описва както новите всевластници болшевиките, които все още не са се откъснали съвсем от миналото, така и техните врагове – белите в различните им формирования, а особен акцент се поставя и на анархистите, които преследват своите идеали в неведение какво им готвят комунистите. Фандорин спасява едно момиче от тежка участ и тя става постоянно присъствие около него, а скоро се оказва и че преди години пак той е спасил майка ѝ край… Плевен по време на Руско-турската война.
И макар това протягане през десетилетията да бе малко насилено, не мога да отрека майсторството, с което Акунин описва този налудничав период в руската история. Той въвежда герои от всички враждуващи фракции, без да ги обрисува изцяло в черно и бяло, напротив, положителни и негативни герои има навсякъде, а „Не се сбогувам“ е роман, който дава ясна представа за абсолютния хаос, в който изпада бившата централизирана империя след ареста и по-късната гибел на Романовите.
Историята може да бъде разказвана фактологично, както прави Дългас Бойд в „Октомврийската революция“, но може да бъде разказвана и е емоционално и приковаващо, както го прави Акунин тук. И само мога да препоръчам след този роман да продължите с друг, за който писах скоро – „Един аристократ в Москва“ на Еймър Тауълс, стилът е коренно различен от на Акунин, но хронологично в някакъв смисъл продължава историята, която той описва чрез Фандорин и хората около него.
Не знам дали ще има друга книга с този герой, краят не го подсказва, но и предната беше така, та оставяме на Борис Акунин да реши. А аз поне имам да чета многото преди тази.
