Когато се сблъскат, фактите не могат да се мерят с убежденията. Може да си мислим, че убежденията ни се основават на факти, но истината е, че фактите, които възприемаме, се основават на убежденията ни. Голямата илюзия на аналитичния ум е, че фактите могат да убеждават. Хората не умират, за да защитават факти, а за да защитават убежденията си.
В българските корици на романите на Джон Вердън има нещо, което ме примамва, този ръждиви ярки цветове просто ми харесват страшно много. Още когато видях корицата на „Питър Пан трябва да умре“, ми се прииска да я чета (може би отглас от Пениуайз видях в нея, де да знам), но мантрата „нямам време за трилъри“ още ме държеше. Сега, когато чета все повече от тях, бе неизбежно да се срещна с Вердън, а подръка ми беше новият му роман – „Не заспивай“. И макар да е петият с главен герой Дейв Гърни, не усетих истински проблем с пропуснатите (както беше примерно при „Фатална изневяра“ на Джон Лескроарт), макар че сега адски много искам да си ги наваксам. Всъщност книгата на Вердън по куриозен начин се преплете с новия роман на Лора Лазар – „Време за чакали“ – където главният герой, инспектор с прозвището Мишената, също отиде на почивка в планината с жена си и около тях почнаха да се стелят трупове.
Завръзката е проста – четирима души се самоубиват, след като са били на курс при скъп хипнотизатор, работещ в богаташко имение за гости с дълбоки джобове. В седмиците след това всички те са сънували идентични кошмари, преди да решат, че не могат повече – и да си посегнат по един и същ начин, с нож. Случаят се натриса на пенсионирания полицай Дейв Гърни точно преди да отиде на почивка с жена си. Подозрението върху хипнотизатора вече е превзело общественото съзнание – вестниците се надпреварват в сензационни заглавия за убийство чрез хипноза, а полицията работи само по тази версия. Но трезвомислещият полицай не може да приеме това обяснение и за голямо неудоволствие на жена му решава да се отбият до „Вълчето езеро“, където живее хипнотизаторът и където собственик е бил един от самоубилите се – милионерът Итън Гол, наследник на богата фамилия с мрачно минало. Там го очакват богата палитра чалнати герои, всеки от които изглежда подозрителен.
Не е ли невероятно, че точно тук, в Америка, се отнасяме с душевно болните като към боклук – освен когато наричат лудостта и омразата си религия и я представят като християнство? Тогава хората се тълпят в църквите им.
Гърни се забърква все повече в случая, особено като става ясно, че жена му е имала кошмарни преживелици наблизо в миналото. Заровената дълбоко травма заявява присъствието си и трезвомислещата и спокойна жена започва да пропада психически. Същевременно подозрения се трупат във всички посоки, идват снежни бури, а труповете тепърва ще се увеличават. А четири деца с животински прякори някога са извършили нещо чудовищно – и е дошло време за разплата.
Стилът на Вердън е това, което силно ме впечатли в „Не заспивай“ – бърз, но внимателно изграден сюжет, който ме сграбчи от началото и не ме пусна, истинско удоволствие за четене. Определено ме впечатли силно и ще си намеря предишните книги, точно такъв тип леко удоволствие търся за лятото. И авторът хич не е виновен, че една от податките кой е убиецът е лесно разпознаваема за нас от Стария континент, за американската му публика не ще да е така лесно 🙂
