Чудя се какво ли ме подтикна да си купя книгата, не ще да е било корицата определено. Навярно е била от ония импулсивни покупки, които правя на щандове на непознати за мен издателства, просто за да си разширя погледа какво се издава у нас. „Небето плаче за мен“ на Серхио Рамирес е екзотичен за нас трилър, чието действие се развива в Никарагуа, държава, за която не знам почти нищо извън сандинистката революция и некадърната реакция на ЦРУ към събитията в страната. Но всичко, което авторът описва, е познато, до болка познато.
На главата на инспектор Долорес Моралес се стоварва труден случай, свързан с изоставена луксозна яхта и крайно неясни, но със сигурност криминални действия, свързани с насилие и наркотици. Той работи тясно с американската агенция за борба с наркотиците, неговия човек там, Мат Ревия, нарича със звучното прозвище Чък Норис, а свой приятел и колега инспектор пък титулува удачно Лорд Диксън заради „безупречните му маниери“. Хумористичните нишки в романа са задълбочени от постоянното вмешателство на една силно вярваща и много напориста хигиенистка – доня София – в разследването, дори тя се нагърбва самоволно със задачата да се инфилтрира в престъпна организация и да търси следи на място с риск на живота си. Моралес е далеч от морален тип, поддържа си приятни отношения с чужда съпруга (което ще му донесе и неизбежните главоболия), а за забавление и любовницата му се меси в разследването и има идеи, в които дори той е склонен да се вслуша. А най-забавно става, когато хигиенистката решава да ѝ подари целебен сапун, защото „помагал главно при душевни страдания, премахвал нечистотиите и тежестта на греха“.
Но този лек тон постепенно се вмрачава до смърт по време на разследването, което се движи строго праволинейно, което не очаквах, и една изненада не беше скрил в ръкава си Рамирес, с което ме наведе на мисълта, че всъщност чисто криминалната част не е тази, която е важна в книгата. В „Небето плаче за мен“ фокусът е по-скоро върху едно разкъсано общество, което още се справя с политическо-революционните си травми от миналото (отразени в причудливите имена, които дават на децата си например), все така приковано към пламенна религиозност, изразявана в показни събития с лазения пред фигури на светци, манипулирано от силни криминални групировки и доминирано от наркобосовете, които биват залавяни с променлив успех. Като цяло – интересен роман, който ме отведе в непозната за мен част на света, но криминалната загадка не ми се стори предизивкателна, както например в един друг особен роман, за който ще пише скоро – „Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан“ на унгареца Робърт Хас.
От същия жанр
